Катрин затършува набързо през купчината резервни части на пода до него и намери търсеното. Подаде му го. Погледна си часовника. Часът беше осем. Много скоро трябваше да се върне в Клио Хаус, да си наложи изкуствена усмивка на лицето и да каже на баща си: „Съжалявам, че се държах толкова глупаво по-рано — добре дошъл у дома, а моля те, може ли да дойда с теб на празненството на лорд-кмета?“
— Ето — каза Бивъс и вдигна раницата. — Готова е.
— Не ми прилича на бомба.
— Такава е идеята, глупчо! Виж. — Той отвори раницата и ѝ показа пакета вътре, червения бутон, който трябваше да натисне, за да я задейства, и таймера. — Няма да е кой знае каква експлозия — призна Под, — но ако я оставиш достатъчно близо до компютърния мозък…
— Ще намеря начин — обеща Катрин и я взе от него. — Все пак съм дъщеря на Валънтайн. Ако някой може да се добере до МЕДУЗА, това съм аз.
Доста е унил, каза си тя наум, и се зачуди дали не си мисли за всичката тази невероятна изчислителна мощ — мечтата на всички инженери, — която предстоеше да бъде пожертвана.
— Налага се да го направя — заяви тя.
— Знам. Ще ми се да можех да дойда с теб.
Катрин го прегърна, притисна първо лице до неговото, а после и устни в неговите, и усети как ръцете му потреперват нервно, когато ги вдигна, за да погали косата ѝ. Куче изръмжа тихо. Навярно ревнуваше, страхуваше се, че губи любовта на стопанката си и скоро ще бъде изоставен като бедните стари играчки на рафтовете в стаята ѝ.
— О, Бивъс — прошепна тя и се отдръпна от него. Цялата трепереше. — Какво ще стане с нас?
До тях достигнаха далечни крясъци, които заехтяха по стълбището на по-долните етажи. Бяха прекалено слаби, за да различат някакви думи, но веднага им стана ясно, че нещо не е наред. Никой никога не крещеше в Музея.
Куче заръмжа по-силно и хукна към вратата. Двамата го последваха и излязоха на тъмната площадка на стълбите. Хладен полъх погали лицата им, когато надникнаха през парапета към дългата спирала от стъпала, които чезнеха в мрака под тях, като само бронзовите им перила проблясваха. Последваха още викове и нещо тежко падна. Факлите осветиха една по-долна площадка и съвсем ясно чуха Чъдли Померой да казва:
— Това е оскърбление! Безчинство! Нахлувате в собственост на Гилдията на историците!
Охранителният екип на инженерите се качваше по стълбите с шляпане на гумените подметки върху стъпалата, а факлите хвърляха проблясъци върху палтата им и малките им, сложно устроени огнестрелни оръжия. Забавиха крачка, когато стигнаха до върха и видяха светналите очи на Куче и прилепналите му назад уши, докато ръмжеше и се готвеше да нападне. Насочиха оръжия към него. Катрин побърза да го хване за нашийника и извика:
— Няма да ви нарани, той просто е изплашен. Не стреляйте…
Въпреки това го застреляха. Оръжията нададоха остър пукот, а силата на куршумите отскубна Куче от ръката ѝ и го запрати в стената. Настъпи тишина… а после едрото тяло на животното се свлече на земята. На танцуващата светлина от факлите кръвта изглеждаше черна. Катрин се опита да си поеме въздух. Ръцете и краката ѝ трепереха и не можеше да ги спре. Не можеше да помръдне, дори да искаше да го стори, но един остър глас излая:
— Не мърдайте от мястото си, госпожице Валънтайн.
— Куче… — съумя да изхлипа тя.
— Не мърдайте от мястото си. Звярът е мъртъв.
Доктор Вамбрейс се появи на стълбите през тънкия димен воал.
— Ти също, Под — добави шефът на охраната, като видя, че момчето понечи да тръгне към тялото на мъртвото животно. Беше застанал на най-горното стъпало и им се усмихваше. — Търсихме те навсякъде, чирак. Надявам се да си засрамен от себе си. Дай ми тази раница.
Бивъс я подаде на високия инженер, който я дръпна рязко и я отвори.
— Точно както ни предупреди, Мелифънт — бомба.
Двама от хората му пристъпиха напред и завлякоха затворниците след него, когато се обърна и тръгна надолу по стълбите.
— Не! — изплака Катрин и се опита да задържи ръката на Бивъс. — Не! — Гласът ѝ се върна по-писклив от тавана към нея и продължи да ехти надолу по стълбището. Звучеше крехък и безпомощен, като на дете, което е получило нервна криза, като на дете, което бяха хванали да прави някакъв глупав и мръсен номер и сега се противи на наказанието си. Катрин срита пищялите на мъжа, който я държеше, но той беше доста едър, обут в ботуши, така че дори не потрепна. — Къде ни водите?
— Идвате с мен на Горния етаж, госпожице Валънтайн — отговори Вамбрейс. — Вие ще бъдете основната тема за разговор на скромното празненство на лорд-кмета. Що се отнася до любимия ви, той ще бъде отведен в Дълбокия търбух. — Шефът на охраната се ухили, когато видя как Бивъс преглътна изплашен. — О, да, чирак Под, чакат ви много интересни преживявания в Дълбокия търбух.