Той се свлича настрани от нея, а тя пада на колене и се чуди къде да се скрие. Не е останало нищо от Вамбрейс освен димящите му ботуши, които щяха да изглеждат доста забавно, ако краката му не бяха все още в тях. Половината му хора са мъртви, но останалите продължават да се борят. Техните оръжия са по-добри от тези на историците. Обсипват фоайето с изстрели — от мраморния под хвърчат искри и парчета от костите на динозавъра. Витрините избухват в порой от стъкло и историците, които се крият зад тях, си търсят други скривалища — или се свличат насред разхвърляните експонати на пода и повече не помръдват. Аргоновите глобуси над главите им се пръскат и потичат, а във фоайето става все по-тъмно — като в киносалон, в който постепенно изгасва осветлението. Инженерите пристъпват напред към вратите.
Забравен някъде зад тях, Бивъс Под взема едно изоставено оръжие и го вдига. Дългите му ръце опипват лъскавия метал в търсене на петлета и спусъци. Катрин го наблюдава. Въздухът около нея е изпълнен с пронизителни изстрели, отхвърчащи парченца мрамор и свистящи бойни фризбита, но не може да откъсне очи или да спре да мисли за Бивъс достатъчно дълго, за да потърси скривалище. Вижда го как издърпва дългата ръкохватка на оръжието, поставя я в свивката на лакътя си и започва да стреля, докато в гърбовете на инженерите не се появяват малки сини дупки. Ръцете им подскачат, а оръжията им падат от тях, телата им се извиват и се свличат на пода. Бивъс Под ги наблюдава през мерника със спокоен и сериозен поглед. Това не е нейният нежен Бивъс, а човек, който убива съвсем хладнокръвно, сякаш инженерът в него наистина няма никакво уважение към човешкия живот или просто е виждал прекалено много смърт в Дълбокия търбух и случващото се не е нищо особено ѝ не си струва да се тормози с него.
Когато прекратява стрелбата, става много тихо. Чува се единствено гуменото шумолене на наместващите се трупове и някакво тракане, което Катрин бързо разпознава като тракането на собствените ѝ зъби.
От всички ъгли на фоайето започнаха да се измъкват историци. Бяха повече, отколкото мислеше Катрин. Смяташе, че всички са застреляни в разгара на битката, но при все че някои бяха ранени, единствените мъртви бяха мъж на име Уеймът, с когото никога не беше разговаряла, и доктор Аркънгарт. Старият уредник в секцията за керамика лежеше покосен близо до вратата и изглеждаше възмутен, сякаш смъртта е някаква глупава модерна прищявка, която не одобрява.
Бивъс Под беше коленичил и се взираше в оръжието в треперещите си ръце. От цевта му излизаше синкав дим и се виеше на спирали към тавана.
Померой се заклати тежко по стълбите. Перуката му беше отнесена и се държеше за раната на ръката си, където се беше забило парче кост.
— Вижте това! — каза той. — Аз съм първият човек, ранен от динозавър за последните седемдесет милиона години! — Историкът примига пред Катрин и Бивъс, а после погледна мъртвите инженери. Никой не се засмя на шегата му. — Е! Е, хм? Господи! Показахме им! След като споделих с колегите си какво е на път да се случи, всички се съгласихме, че няма да го позволим. Е, поне повечето от нас се съгласиха. Останалите са заключени в столовата, заедно с чираците, които смятахме, че може да подкрепят хората на Кроум. Трябваше да ни видиш, Кейт! „Няма да им позволим да отведат госпожица Валънтайн!“, казахме всички и не го позволихме. Това е достатъчно показателно, виждаш. Един инженер не може да се сравнява с един разгневен историк!
— Или разгневена историчка, Чъдли! — изчурулика Мойра Плим и се изкачи бързо по стълбите, за да застане до колегата си. — О, това ще им бъде за урок, задето унищожиха мебелите ми! Ще видят те какво се случва, когато… — Визьорът на шлема, който носеше на главата си, се захлопна и останалата част от изречението остана неясна.
Катрин намери падналата сред безпорядък и кръв раница на стълбите. Изглеждаше непокътната, с изключение на няколко неприятни петна.
— Трябва да отида на Горния етаж и да спра МЕДУЗА. Ще се кача на асансьор…