— Какви вкусни хапки!
— Валънтайн! — провиква се лорд-кметът, когато изследователят стига до него. — Тъкмо човекът, когото очакваме!
Звучи почти радостно. До него са гениите, накарали МЕДУЗА да заработи отново: доктор Чандра, доктор Чъб и доктор Уисмър Сплей, заедно с доктор Туикс, която се усмихва престорено и прави фалшив реверанс, докато го поздравява за пътуването му до Шан Гуо. Черните охранители зад нея стоят като статуи и Валънтайн кима към тях.
— Виждам, че си намерил употреба на старите части от преследвачи, които ти намерих, Кроум…
— Така е — съгласява се лорд-кметът с ледена усмивка. — Цяла нова раса Възкресени. Те ще бъдат наши слуги и войници в новия свят, който сме на път да създадем. Някои изпълняват мисия дори в момента долу в Музея.
— В Музея?
— Да. — Кроум го гледа внимателно и преценява реакциите му. — Някои от твоите историци са предатели, Валънтайн. Въоръжени предатели.
— Искаш да кажеш, че там се води битка? Кейт е в Музея! Трябва да отида при нея!
— Невъзможно е — сопва се лорд-кметът и го хваща за ръката, когато се обръща да си ходи. — Вторият етаж е затворен. Музеят е заобиколен от преследвачи и охранителни екипи. Но това не трябва да те тревожи. Получиха строги заповеди да не нараняват дъщеря ти. Съвсем скоро очакваме да се присъедини към нас. Искам да види с очите си МЕДУЗА в действие. Искам те и теб тук, Валънтайн. Остани.
Главният историк го поглежда. Лицата на много от празнуващите са застинали. Настъпила е внезапна тишина.
— Чудя се към кого си наистина лоялен, Валънтайн — казва Кроум. — Към Лондон или към дъщеря си? Остани.
Все едно му казва „Стой!“ като на някакво куче. Ръката на Валънтайн се стяга за момент около дръжката на меча, но е наясно, че няма да го извади. Истината е, че се страхува и всичките му приключения и експедиции са били опит да се скрие от тази истина: той е страхливец.
На треперещото му лице се появява усмивка и той се покланя.
— Аз съм ваш покорен слуга, лорд-кмете.
Имаше врата в стената до секцията за естествена история — врата, покрай която Катрин беше минавала стотици пъти, без дори да я забележи. Померой я отключи и отвори и отвътре се разнесе странният и ехтящ стон на вятъра в някоя дълга шахта, примесен с грохота на двигателите на града. Историкът подаде на Бивъс ключа и факлата.
— Успех, господин Под. Успех и на теб, Кейт…
Някъде зад него се чу гръм и стъклата на витрините се разтресоха.
— Тук са — каза Померой. — Трябва да се върна на поста си…
— Елате с нас! — замоли го Катрин. — Ще бъдете в безопасност сред тълпите на Горния етаж…
— Това е моят музей, госпожице Валънтайн — напомни ѝ историкът, — затова смятам да остана. Бездруго само ще ви се пречкам.
Катрин го прегърна, притисна лице в робата му и подуши миризмата на нафталин и тютюн.
— Бедният ви музей!
Померой сви рамене.
— Не мисля, че инженерите щяха да ни позволят да задържим реликвите си още дълго. Поне така ще си отидем в борба.
— Възможно е да победите…
— О, да — старият историк се усмихна печално. — Постоянно ги биехме на футболното първенство между гилдиите, знаеш. Разбира се, там не разполагаха с автомати и преследвачи, които да им помагат… — Померой повдигна лицето ѝ и я погледна много сериозно в очите. — Спри ги, Катрин. Пъхни тояга между спиците им.
— Ще се опитам — обеща момичето.
— Съвсем скоро ще се видим отново — уверено каза историкът и вдигна пистолета си. — Наследила си харизмата на баща си, Кейт — хората те следват. Виж само как ни разбуни!
Отново се разнесе оръдеен гръм, когато Померой излезе и затвори вратата след себе си, последван от изстрелите на по-малки оръжия, които приближаваха и се примесваха с приглушени писъци.
— Ето там! — каза Том.
Летяха високо през тънки облаци, а Лондон се намираше далеч пред тях.
— Ето го!
Градът беше по-голям, отколкото го помнеше, и много по-грозен. Сега не можеше да повярва как когато живееше там, вярваше на всичко, което излъчваха по наблюдателните екрани относно елегантните му очертания и перфектната му красота. Не беше така. Градът беше грозен, нищо повече от кой да е друг град, просто беше голям; представляваше смесица от пушек и димящи комини и вълна от мрак, която се движеше към планините с белите си вили в Хай Лондон, които сърфираха на върха като някакъв деликатен кораб. Не му изглеждаше като дом.
— Ето… — посочи отново.
— Виждам го — отвърна Хестър до него. — Нещо се случва на Горния етаж. Осветен е като панаир. Том, Валънтайн ще е точно там! Вероятно се приготвят да използват МЕДУЗА!