Момчето кимна и изпита вина при споменаването на древната машина. Знаеше, че ако госпожица Фанг беше тук, щеше да измисли план как да спре това могъщо оръжие, но той не се сещаше какво може да направи. Тази задача беше прекалено голяма, ужасна и трудна за изпълнение. По-добре щеше да бъде, ако се съсредоточеше върху опазването на себе си и Хестър, а останалата част от света можеше да се оправя сама.
— Той е там долу — прошепна момичето. — Усещам го.
Том не искаше да се приближава прекалено много, в случай че лорд-кметът е изпратил хора или разузнавателни дирижабли, които да наблюдават небето. Зае се с контролното табло и усети бавната и тромава реакция на „Джени Ханивър“. Дирижабълът се издигна нагоре и постепенно Лондон се превърна в петно от светлина под облака. Том пое на юг и поде широк вираж около града.
Излизаха от мрака само за да влязат отново в него. Факлата на Бивъс Под осветяваше метално стълбище след метално стълбище, които бяха напълно еднакви. Големите им сенки се плъзгаха по стените на шахтата. Не говореха много, но се бяха заслушали в дишането на другия, доволни, че не са сами. Катрин продължаваше да поглежда назад, като все още очакваше да види Куче след себе си.
— Петстотин стъпала — прошепна Бивъс, спря на една тясна площадка и вдигна факлата си нагоре. Стълбището се виеше в спирала като че ли до безкрайност. — Това трябва да е първият етаж. На половината път сме.
Катрин само кимна. Чувстваше се прекалено изморена, за да говори, и прекалено нервна, за да спре да си почине. Приемът на лорд-кмета над тях вероятно беше в разгара си. Тя продължи да се изкачва. Коленете ѝ се бяха вдървили, всяко вдишване ѝ донасяше студена болка в гърлото, а възтежката раница се удряше в хълбоците ѝ.
Хестър гледаше през прозорците на дирижабъла Безлюдните територии, над които минаваха. Намираха се на около трийсет метра под тях и бяха осеяни със същите прави дълбоки следи, по които двамата с Том вървяха през първите няколко дни от запознанството си. Лондон беше пред тях, в мрака се виждаха червените му задни светлини, които притъмняха, когато момчето вкара дирижабъла в гъстата отровна мъгла на изгорелите газове на града. Биваше го в тая работа, осъзна Хестър, и се замисли колко е жалко, че планът му няма да сработи.
Радиото оживя; пристанищната служба на Лондон ги караше да се идентифицират.
Том я погледна изплашен, но тя знаеше как да се справи с това. Отиде при радиото и започна да включва и изключва бързо превключвателя, на който пишеше „предава“. По този начин създаваше впечатлението, че има проблем с комуникациите.
— Лондонски дирижабъл GE47 — каза тя, като си спомни кодовото име, което беше чула по високоговорителя в странноприемницата във Въздушен пристан преди няколко седмици. — Връщаме Шрайк обратно в Инженериума.
Хората отсреща казаха нещо, но Хестър изключи радиото. В прозорците се притисна черен смог, а по стъклото се кондензираха капки, които потекоха надолу като криви пътеки.
— Ще обикалям около града двайсет минути, след което ще дойда да те прибера — каза Том. — Ще имаш достатъчно време да намериш Валънтайн…
— Ще бъда мъртва след двайсет минути, Том — отвърна Хестър. — Просто се измъкни оттук цял. Забрави за мен.
— Ще кръжа около града…
— Ще бъда мъртва.
— Въпреки това ще се върна…
— Няма смисъл, Том.
— Ще кръжа и ще се върна да те прибера.
Момичето го погледна и видя сълзи в очите му. Той плачеше, защото тя щеше да е в опасност и можеше да не я види никога вече. Стори ѝ се странно, че толкова много го е грижа за нея, но ѝ стана много хубаво.
— Том, ще ми се… — започна тя. — Том, ако аз… — и други подобни недовършени изречения, които завършваха с мълчание, защото дори не знаеше какво иска да каже. Просто трябваше да му обясни, че той е най-хубавото нещо, което някога ѝ се е случвало.
В мрака се появи светлина, а после друга. Издигаха се над третия етаж. Плъзнаха се покрай втория, на който ги зяпаха някакви хора от наблюдателната палуба. Последва Съркъл парк с неговите фенери, закачени за дърветата. Том се зае с контролите и „Джени Ханивър“ тръгна напред, за да мине точно над покривите на Найтсбридж по пътя си към задния край на Горния етаж. Хвърли бърз поглед на Хестър. Тя искаше да го прегърне, да го целуне, да направи нещо, но сега нямаше време, затова просто каза:
— Гледай да не те убият, Том.