Отвори люка, прибяга до него и скочи, докато дирижабълът се изви в арка в края на Горния етаж.
Хестър падна върху палубата и се претърколи няколко пъти. „Джени Ханивър“ бързо се оттегляше, осветен от огнените следи на ракетите, изстреляни от противовъздушната батарея на Инженериума. Те пропуснаха целта си и дирижабълът беше погълнат от мрак. Хестър остана сама в сенките.
— Един-единствен дирижабъл, лорд-кмете — казва изнервен инженер, за чието ухо е закрепено подобно на черупка радио. — Той се изтегли, но смятаме, че е оставил някого на борда ни.
— Антимобилисти на Горния етаж? — Кроум кима, сякаш това е някакъв дребен проблем, който възниква всеки ден: — Ех, ех. Доктор Туикс, мисля, че това е хубава възможност да изпробваме новите ти модели.
— О, чудесно! — вълнува се жената и изтърва чиния с хапки. — Хайде, елате, пиленца! Елате!
Преследвачите ѝ се обръщат като един, нареждат се във формация зад нея и тръгват през тълпата от присъстващи към изходите.
— Доведете ми натрапниците живи! — провиква се Кроум след докторката. — Ще е жалко, ако пропуснат голямото събитие.
34.
Фойерверки
Том избърса очите си с длан и се съсредоточи върху пилотирането, като отдалечаваше „Джени“ от Лондон и я издигаше нагоре. Вече не се страхуваше. Хубаво беше най-накрая да върши нещо. Още по-хубаво беше да управлява тази огромна и прекрасна машина. Насочи я на изток, към последната слаба светлинка от деня, която идваше от върха на Жан Шан. Щеше да кръжи двайсет минути. Имаше чувството, че половината от това време вече е минало, но когато провери хронометрите, установи, че са изтекли по-малко от две минути, откакто Хестър скочи в Лондон и…
Нещо скоростно и бляскаво се вряза в гондолата и взривът го изхвърли от мястото му. Том се хвана за един стълб и видя документи, панели, кабели, олтара със снимките и лентичките и наполовина прочетената книга на госпожица Фанг да изхвърчат през една голяма дупка в корпуса и да политат в небето като непохватни птици. Големите прозорци се строшиха и навсякъде се посипаха стъкла.
Той изви врат, надникна през счупените прозорци и се опита да види дали балонът гори. Нямаше пламъци, но едно голямо тъмно туловище се плъзна отгоре и лунната светлина освети бронирания му балон. „Асансьор до 13-ия етаж“ минаваше покрай „Джени“ и мързеливо завиваше в победна обиколка далеч над подножията на Шан Гуо, преди да се върне да довърши започнатото.
Магнъс Кроум гледа как гостите му се скупчват на площада и зяпат битката, която се води сред облаците. Поглежда часовника си.
— Доктор Чандра, доктор Чъб, доктор Сплей, време е да задействаме МЕДУЗА. Валънтайн, ела с нас. Сигурен съм, че нямаш търпение да видиш какво сме постигнали с машината ти.
— Кроум — започва изследователят, като препречва пътя му, — има нещо, което искам да ти кажа…
Лорд-кметът повдига вежда заинтригуван.
Валънтайн се колебае. Цяла вечер планира тази реч и знае, че Катрин би желала да каже точно това. Изправен пред ледения поглед на лорд-кмета, той се подвоумява и запелтечва:
— Струва ли си, Кроум? — пита най-накрая. — Унищожаването на Защитната стена няма да унищожи Лигата. Ще има други твърдини за превземане, ще има стотици крепости, хиляди животи. Струва ли си да се пожертва толкова много заради един нов ловен район?
Стоящите наблизо са изумени. Кроум отговаря спокойно:
— Малко е късно за съмнения, Валънтайн. Тревожиш се прекалено много. Доктор Туикс може да създаде цели армии от преследвачи, повече от достатъчно за унищожаването на всякаква съпротива от страна на онези диваци антимобилистите.
Кроум понечва да продължи напред, но Валънтайн отново му застава на пътя.
— Помисли, лорд-кмете. Колко дълго ще ни поддържа един нов ловен район? Хиляда години? Две хиляди? Един ден никъде няма да остане плячка и ще се наложи Лондон да спре да се движи. Вероятно трябва да приемем това, да спрем сега, преди още невинни хора да бъда убити, и да използваме всичко, което сме научили за МЕДУЗА, за мирни цели…
Кроум се усмихва.
— Наистина ли мислиш, че съм толкова късоглед? — пита той. — Гилдията на инженерите планира много по-напред в бъдещето, отколкото предполагаш. Лондон никога няма да спре да се движи. Движението е живот. Когато погълнем последния скитащ се град и унищожим последното статично селище, ще започнем да копаем. Ще построим огромни двигатели, задвижвани от топлината на земното ядро, и ще изместим планетата от орбитата ѝ. Ще погълнем Марс, Венера и астероидите. Ще погълнем и самото Слънце и ще се понесем през открития Космос. Дори след милион години градът ни ще продължава да пътува и няма да ловува градове, а цели нови светове!