Катрин излезе от алеята и се натъкна на бягаща тълпа от хора, всички гледаха нагоре, някои все още стискаха питиета и хапки, а очите и устите им бяха широко отворени. Момичето погледна към „Свети Павел“. Куполът още не се беше отворил, така че не той беше причината за тази суматоха. Каква беше онази светлина, онова уголемяващо се оранжево петно, което светеше по-силно от аргоновите лампи и караше сенките да танцуват?
В този момент горящият скелет на дирижабъл се яви в небето и се разби във фасадата на Инженериума в буря от огън, стъкла и парчета обгорен метал. Целият двигател се откъсна от разрушения кораб и се затъркаля по площада към Катрин — беше огненочервен и навсякъде пръскаше гориво. Бивъс я изблъска от пътя му. Застана над нея, заговори ѝ нещо, закрещя, но не го чуваше. Двигателят го връхлетя като ураган — Катрин забеляза едно синьо око върху нажежената му обшивка — и го разкъса на парчета. Полетяха крайници и парцали от бялото му палто. Писъците му се изгубиха под рева на смачкан метал, когато руината се вряза в асансьорната станция на Горния етаж.
На обвивката на двигателя имаше синьо око. Знаеше, че това означава нещо, но не можеше да се сети какво.
Изправи се съвсем бавно, защото цялата се тресеше. На палубата около нея горяха малки огньове и един огромен пламтеше в Инженериума и хвърляше светлина по целия етаж като за Вси светии. Катрин се заклатушка към горящите останки от двигателя. Огромните му перки се подаваха от палубата като мегалити. Вдигна ръка пред лицето си, за да се предпази от жегата, и затърси Бивъс.
Той лежеше прекършен сред останките. Тялото му беше изкривено в такива невъзможни ъгли, че Катрин осъзна на мига, че това е краят. Пламъците се усилваха и палтото му започна да става на мехури и да се разтича като разтопен кашкавал. Топлината нападна лицето ѝ, превърна сълзите ѝ в пара и я принуди да отстъпи назад през останки, трупове и части от тела.
— Госпожице Катрин?
На обвивката на двигателя имаше синьо око. Очертанията му бяха съвсем ясни в съзнанието ѝ. Боята се беше разтекла под езиците на огъня. Корабът на баща ѝ.
— Госпожице Катрин?
Обърна се и видя един от служителите на асансьорната станция, който стоеше до нея и се опитваше да бъде мил. Мъжът я хвана за ръката и нежно я дръпна, като преди това ѝ посочи към руината и вилнеещата огнена буря в Инженериума.
— Той не беше там, госпожице!
Катрин беше потресена от усмивката му. Не схващаше. Разбира се, че беше там! Видя го със собствените си очи — мъртвото му прекършено тяло, мъртвото му лице с отворена уста, бушуващите около него пламъци. Бивъс, когото беше довела тук и който я обичаше. Защо ѝ се усмихваше този човек?
И продължаваше.
— Не беше на борда, госпожице. Имам предвид, баща ви. Преди пет минути го видях да влиза в „Свети Павел“ с лорд-кмета.
Катрин усети тежестта на раницата на рамото си и си спомни, че има работа за вършене.
— Елате, госпожице — прикани я мъжът. — Вие сте в шок. Елате да седнете. Ще ви донеса една хубава чаша чай…
— Не — отвърна тя. — Трябва да намеря баща си.
Катрин го остави и се заклатушка по площада към „Свети Павел“, през паникьосаните тълпи от хора в опушени от дима роби и рокли, под съпровода на протяжни и пронизителни сирени.
Хестър бягаше към Лондонската палата на гилдиите, когато експлозията я вдигна във въздуха и я запрати от сенките към светлината, която се носеше от горящата сграда на Инженериума. Тя се претърколи няколко пъти на треперещата платформа. Беше замаяна, пистолетът ѝ изхвърча нанякъде и шалът ѝ се откъсна. Настъпи моментна тишина, след която се разразиха писъци и сирени. Хестър се опита да подреди спомените си отпреди взрива. Светлината над покривите, онова горящо нещо, което падаше от небето… това беше дирижабъл. „Джени Ханивър“.
— Том — прошепна тя името му на горещата земя и се почувства по-малка и по-самотна от всякога.
Застана на четири крака. Наблизо един от новите преследвачи беше попаднал в обсега на експлозията и беше разкъсан на две; краката му бяха продължили да се движат безцелно и да се удрят в разни неща. Шалът, който Том ѝ подари, мина покрай нея. Тя го хвана, завърза го около врата си и се огледа за падналото оръжие, но видя отряд преследвачи, които не бяха засегнати от експлозията, да я приближават изотзад. Ноктите им приличаха на огнени черти в мрака, а пламъците осветяваха дългите им мъртви лица. Хестър осъзна с огромно разочарование, че това беше краят ѝ.