— Акумулаторите са заредени — каза някой.
— Ето, Валънтайн! — рече Кроум и сложи кокалестата си ръка на тази на баща ѝ. — Готови сме да творим история.
— А пожарите, Кроум…
— Може да си играеш на пожарникар по-късно — сопна се лорд-кметът. — Трябва да унищожим Защитната стена сега, в случай че МЕДУЗА бъде повредена от огъня.
Пръстите на Сплей продължиха да танцуват върху клавиатурата, но другите звуци от катедралата заглъхнаха. Инженерите гледаха с благоговение гората от бобини, в която се образуваха странни и изкривени призраци от светлина, реещи се нагоре към небето над отворения купол със слабо насекомско жужене. Катрин започна да подозира, че не разбираха напълно това технологично чудо, което баща ѝ беше намерил за тях. Изпитваха към него почти същото страхопочитание като нея самата.
Ако се затичаше, задействаше бомбата и я метнеше към древния компютър, можеше да промени всичко. Но как да го стори? Баща ѝ стоеше точно до нещото и макар да си повтаряше, че вече не ѝ е баща, и да се опитваше да се убеди, че неговият живот не беше по-ценен от хилядите в Батмунк Гомпа, пак не можеше да го нарани. Беше се провалила. Погледна сводестия таван и попита: „Какво искаш да направя? Защо ме доведе тук?“.
Не получи отговор от Клио.
Кроум пристъпи към клавиатурата.
— Въведете координатите на целта в МЕДУЗА — нареди той.
Пръстите на Сплей затанцуваха върху клавиатурата, докато въвеждаха географската дължина и ширина на Батмунк Гомпа.
— Целта е прихваната — съобщи един механичен глас по високоговорителите над станцията на Сплей. — Разстояние: 210 километра и приближава. Въведете код за действие „Омега“.
Доктор Чъб извади няколко дебели пластмасови листа — ламинирани фрагменти от древни документи. На тях имаше изписани цифри, които приличаха на уловени в кехлибар насекоми. Той прелисти няколко, намери търсения и го показа на Сплей.
Но преди Сплей да успее да въведе информацията от него, от главния вход се разнесе объркан брътвеж. Доктор Туикс беше там, заедно с няколко от преследвачите си.
— Здравейте всички! — изчурулика тя, тръгна по пътеката и направи знак на създанията си да я последват. — Вижте какво намериха за вас умните ми бебчета, лорд-кмете! Истинска жива антимобилистка, точно както пожелахте. Макар да се опасявам, че е малко грозничка…
— Въведете код за действие „Омега“ — повтори МЕДУЗА. Механичният глас не се беше променил, но на Катрин ѝ прозвуча малко нетърпелив.
— Млъквай, Туикс! — излая Магнъс Кроум, без да отлепя поглед от инструментите, но другите се обърнаха, когато един от преследвачите отиде до подиума и остави товара си в краката на лорд-кмета.
Това беше Хестър Шоу, със завързани отпред ръце, безпомощна, намръщена и питаща се защо преследвачите не я бяха убили веднага. Мъжете на подиума застинаха, когато видяха обезобразеното ѝ лице, сякаш погледът ѝ ги беше вкаменил.
О, велика Клио! — прошепна Катрин. Едва сега виждаше какво беше сторил мечът на баща ѝ. Отмести поглед от лицето на Хестър към това на Валънтайн и видяното там я шокира още повече. Изражението му беше лишено от всякакви черти — приличаше на сива нечовешка маска и беше по-ужасно от това на момичето. Вероятно беше изглеждал по същия начин, когато беше убил Пандора Шоу и беше установил, че Хестър е свидетел на станалото. Разбра какво ще се случи сега, още преди баща ѝ да е извадил меча си от ножницата.
— Не! — изпищя тя, но устата ѝ беше пресъхнала и гласът ѝ не беше нищо повече от шепот. Изведнъж осъзна защо богинята я беше довела тук и какво трябваше да направи, за да поправи престъпленията на баща си. Хвърли безполезната раница и хукна по стълбите. Хестър отстъпваше назад с вдигнати завързани ръце, за да се предпази от удара на меча. Катрин се хвърли между момичето и баща си и се озова на пътя на острието, което се плъзна в нея, докато дръжката не стигна ребрата ѝ.
Инженерите простенаха. Доктор Туикс изписка уплашена. Дори Кроум изглеждаше обезпокоен.