— Въведете код за действие „Омега“ — настоя на своето МЕДУЗА, като че ли нищо не се беше случило.
Валънтайн изкрещя „Не!“ и заклати глава, сякаш не разбираше как дъщеря му се беше озовала тук с неговия меч в тялото ѝ.
— Кейт, не! — Той отстъпи назад и извади острието.
Катрин го видя как излиза от нея. Всичко това ѝ изглеждаше нелепо като някаква глупава шега. Не усещаше никаква болка, но от дупката в туниката ѝ течеше ярка кръв и капеше по пода. Главата ѝ се замая. Хестър Шоу се вкопчи в нея, но Катрин я отблъсна.
— Татко, не я наранявай — каза тя, направи две крачки напред и падна върху клавиатурата на доктор Сплей. Безсмислени зелени букви се появиха на малкия наблюдателен екран, когато главата ѝ се удари в клавишите. Баща ѝ я вдигна и я остави нежно на пода. Гласът на МЕДУЗА избумтя от високоговорителите:
— Неправилен код.
На екраните се появиха нови поредици от цифри. Нещо експлодира сред мрежите от кабели.
— Какво става? — изхленчи доктор Чъб. — Какво прави?
— МЕДУЗА отхвърли координатите на целта ни — оплака се доктор Чандра. — Но продължава да набира мощност…
Инженерите се върнаха бързо по местата си, като по пътя си прескачаха лежащата на пода Катрин, чиято глава беше в скута на баща ѝ. Тя не им обръщаше никакво внимание, погледът ѝ беше насочен в лицето на Хестър. Имаше чувството, че гледа собственото си изражение в счупено огледало. Усмихна се доволна, че най-накрая срещна своята полусестра и се запита дали двете ще станат приятелки. Започна да хълца и устата ѝ се напълни с кръв. Тялото ѝ изстиваше. Усети как се отнася нанякъде. Звуците от катедралата утихваха. Ще умра ли? — запита се наум тя. — Не мога, не още, не съм готова!
— Помогнете ми! — изкрещя на инженерите Валънтайн, но те бяха заинтересовани единствено от МЕДУЗА.
Хестър беше тази, която отиде при него и повдигна Катрин, докато той късаше парче от робата си и се опита да спре кървенето. Погледна единственото ѝ останало сиво око и прошепна:
— Хестър… благодаря ти!
Момичето го погледна. През всичките тези години беше изминала доста дълъг път, за да го убие, но сега, когато беше изцяло оставен на милостта ѝ, тя не изпитваше нищо. Мечът му лежеше на пода, където го беше изпуснал. Никой не гледаше към нея. Дори със завързани ръце можеше да го вдигне и да го прониже в сърцето. Но като че ли това нямаше значение сега. Главата ѝ се замая, докато го гледаше как плаче, а сълзите му капеха в голямата локва с кръв, която се образуваше под тялото на дъщеря му. Объркани мисли се преследваха в главата ѝ. Той я обича! Тя ми спаси живота! Не мога да я оставя да умре!
Хестър го докосна и каза:
— Тя се нуждае от доктор, Валънтайн.
Той погледна инженерите, които се бяха скупчили около машината си и работеха с неистова бързина. Нямаше да получи никаква помощ от тях. Пред вратите на катедралата се развяваха огнени завеси, които се простираха до „Патерностер Скуеър“. Погледна нагоре и видя нещо червено на високите прозорци.
— Това е „Джени Ханивър“! — изкрещя Хестър и стана на крака. — О, това е Том! На борда има лазарет… — За съжаление, беше наясно, че дирижабълът не можеше да кацне насред пламъците на Горния етаж. — Валънтайн, можем ли по някакъв начин да се качим на покрива?
Главният историк вдигна меча си и сряза въжетата на ръцете ѝ. Хвърли го настрани, вдигна Катрин и тръгна между фучащите бобини към зигзагообразното метално стълбище, водещо до купола. Преследвачите се насочиха към Хестър, но Валънтайн им заповяда да я оставят и се провикна на един стреснат бийфийтър:
— Капитане! Не стреляйте по този дирижабъл!
Магнъс Кроум дойде при него и го улови за ръкава.
— Машината полудя! — изхленчи той. — Само Куърк знае какви команди е вкарала в нея дъщеря ти! Не можем да стреляме, но не можем и да я спрем да набира мощност! Направи нещо, Валънтайн! Ти откри проклетото нещо! Накарай го да спре!
Валънтайн го блъсна настрани и тръгна нагоре по стъпалата през надигащите се воали от светлина, статичен шум и мириса на изгоряла ламарина.
— Просто исках да помогна на Лондон! — изхлипа старецът. — Просто исках да направя Лондон силен!
36.
Сенки от кости
Хестър пое водачеството, като излезе през отворения купол и се озова в осветената от огньовете, задимена нощ и в сянката на мощното оръжие. Вдясно от нея, върху руините на Инженериума, лежеше обгореният скелет на „Асансьор до 13-ия етаж“, който приличаше на някаква изоставена въртележка. Пожарите се бяха разпространили до Лондонската палата на гилдиите. Отделът по планиране и архивът бяха завладени от пламъци и от дъжд от искри и милиони розови и бели документи. „Свети Павел“ беше остров в море от огън, а „Джени Ханивър“ висеше над него като някаква нискобюджетна луна, обгорена и килната на една страна, която се олюляваше като пияница, подмятана от въздушните течения от горящите сгради.