Хестър се изкачи още по-нагоре и застана над змийската качулка на МЕДУЗА. Валънтайн я последва. Чуваше го как шепти на Катрин, а погледът му беше насочен в повредения дирижабъл.
— Кой идиот управлява това нещо? — попита той, докато се изкачваше по качулката, за да се присъедини към нея.
— Том! — провикна се в отговор Хестър и започна да маха с две ръце. — Том! Том!
Първото нещо, което Том видя, беше шалът — онзи, който ѝ купи в Перипатетиаполис. В момента беше завързан около врата ѝ и се развяваше на вятъра. Червеният му цвят попадна в периферното му зрение, той погледна надолу и съзря махащата му Хестър. Обгърна я черен облак от дим и той се зачуди дали не си беше въобразил, че е видял крехката ѝ фигура върху змийската качулка, тъй като му се струваше невъзможно някой да е оцелял в огромния пожар, който предизвика. Приближи „Джени Ханивър“. Димът се вдигна и Том видя мятащото ръце момиче с дългото черно палто, наперената стойка и грозното ѝ прекрасно лице.
Катрин отвори очи. Студът вътре в нея нарастваше и се разпространяваше от мястото, където я беше пронизал мечът. Продължаваше да хълца и се обезпокои колко глупаво ще бъде да умре с хълцане, колко недостойно. Прииска ѝ се Куче да беше с нея.
— Том! Том! — не спираше да вика някой.
Катрин обърна глава и видя един дирижабъл да се снижава под пушеците и да приближава все повече и повече, докато едната страна на гондолата не одраска качулката на МЕДУЗА и не усети тягата от повредените двигатели. Баща ѝ я носеше към него. Видя надничащия през счупения прозорец Том, Том, който беше там, когато всичко започна, Том, когото смяташе за мъртъв. Но ето го и него, жив и здрав, шокиран и покрит със сажди, с V-образна рана на челото, която приличаше на знака на непозната гилдия.
Гондолата беше много по-голяма вътре, отколкото очакваше. В интерес на истината, приличаше много на Клио Хаус. Куче и Бивъс я чакаха там, хълцането ѝ престана, а раната ѝ не беше толкова лоша, колкото смятаха всички, беше просто драскотина. Слънчевата светлина се процеди през прозорците, докато Том издигаше дирижабъла все по-нагоре в най-прекрасното синьо небе, и тя се отпусна, изпълнена с благодарност, в ръцете на баща си.
Първа стигна до дирижабъла Хестър и се качи на борда през потрошения корпус. Тя бързо се обърна и подаде ръка на Валънтайн, но видя, че историкът е паднал на колене, и осъзна, че Катрин е мъртва.
Застина на място с протегната ръка, без да знае защо. Във въздуха над бялата метална качулка просветваше електричество.
— Валънтайн! Побързай! — провикна се тя.
Той вдигна очи от лицето на дъщеря си единствено за да ѝ отговори:
— Хестър! Том! Отлитайте! Спасявайте се!
Зад нея Том беше сложил ръце до ушите си и крещеше:
— Какво каза той? Това Катрин ли е? Какво стана?
— Просто отлитай! — провикна се Хестър, мина покрай него и стартира онези двигатели, които още можеха да работят.
Когато погледна отново надолу, Валънтайн се губеше от поглед — носеше тъмна фигура в ръцете си, чиято бледа ръка висеше от едната му страна. Чувстваше се, сякаш чрез нея самата духът на Катрин се извисява нагоре в небесата. Усещаше ужасна болка вътре в себе си, дишането ѝ се превърна в хлипания и нещо мокро и топло потече по бузата ѝ. Зачуди се дали не е била ранена, без да забележи, но когато потърка лице с длани, пръстите ѝ се намокриха и тя осъзна, че плаче — плачеше за майка си и за баща си, за Шрайк, за Катрин и дори за Валънтайн, докато светлината около катедралата стана по-ярка и Том насочи „Джени Ханивър“ в мрака.
Долу в Търбуха огромните мотори на Лондон изведнъж спряха да работят, без предупреждение и едновременно, изгасени от странното лъчение, което беше започнало да се пропива в града. За първи път, откакто прекоси сухоземния мост, големият самоходен град започна да забавя.
В набързо барикадираната галерия в Лондонския музей Чъдли Померой надникна предпазливо иззад модела на синия кит и видя, че отрядите от преследвачи, които бяха на път да превземат и последния му рубеж, бяха застинали на място и над металните им глави се извиваха облаци искри като корони от бодлива тел.