— Велики Куърк! — изуми се историкът и се обърна към малцината си оцелели колеги. — Спечелихме!
Валънтайн наблюдава заминаването на червения дирижабъл, осветен от пламъците на Горния етаж и от проточените езици от светлина, които започват да изригват от „Свети Павел“. Някъде отдолу се носят безнадеждни аларми и навсякъде около него звучат паническите писъци на бягащи инженери. Около лицето на Катрин се е образувал ореол от блуждаещи огньове, а косата ѝ искри и пука, докато я гали. Внимателно отмахва един кичур, който е влязъл в устата ѝ, прегръща я силно и чака… огнената буря се завихря около тях и те стават част от огъня, той ги поглъща и в следващия миг вече ги няма: единствено сенките на техните кости се отпечатват на фона на озареното небе.
37.
Птичите пътища
Лондон беше обвит от венец от мълнии. Като че ли лъчът, който е трябвало да пропътува сто и петдесет километра, за да стопи камъните на Батмунк Гомпа, се беше заплел в горните етажи и бе създал водопади от стопен метал по всички страни на града. Експлозиите вилнееха в целия Търбух и изпращаха в небето огромни парчетии от града като леки листа, пометени от буря. Няколко дирижабъла се опитаха да избягат, но балоните им се подпалиха и бързо паднаха — приличаха на малки ярки снежинки насред огромния пожар.
Само „Джени Ханивър“ оцеля, яхнала периферията на бурята. Дирижабълът се въртеше и полюшваше под напора на шоковите вълни. През корпуса и перките на роторите се процеждаше разноцветна светлина. Всичките двигатели отказаха едновременно още при първата енергийна вълна и нито един от опитите на Том да ги включи отново не се увенча с успех. Той се отпусна в каквото беше останало от пилотското място, и безпомощно захлипа, докато нощният вятър го отвеждаше все по-надалеч от умиращия му град.
— Вината е моя — беше единственото, което изрече. — Всичко това е по моя вина…
Хестър също наблюдаваше отдалечаващия се град и мястото, на което беше „Свети Павел“, сякаш все още можеше да вижда образите на Катрин и баща ѝ, изгубени в пожара.
— О, Том, не е така — каза тя. — Стана злополука. Нещо се обърка с машината им. Вината е на Валънтайн и на Кроум. На инженерите, задето се захванаха с това нещо, и на майка ми, задето го изрови. На древните, че са я изобретили. На Пюси и Генч, че се опитаха да те убият, и на Катрин, че ми спаси живота…
Хестър седна до него. Искаше да го утеши, но се страхуваше да го докосне, докато отражението ѝ се хилеше насреща ѝ от пукнати циферблати и стъкла и изглеждаше по-чудовищно от всякога на светлината от МЕДУЗА. Глупачке, той се върна, нали? — каза си наум. — Върна се за теб. Тя обви треперещи ръце около него, притисна го до себе си, погали главата му, целуна срамежливо раната между веждите му и пак го притисна силно, докато умиращото оръжие не изчерпа цялата си енергия и първите сиви утринни лъчи се процедиха иззад равнините.
— Всичко е наред, Том — продължаваше да му повтаря. — Всичко е наред…
Лондон беше далеч зад тях, осакатен и неподвижен под слоевете дим. Том намери старите увеличителни очила на госпожица Фанг и ги фокусира върху града.
— Все някой трябва да е оцелял — каза той, като се надяваше, че самото изричане на думите ще ги превърне в истина. — Обзалагам се, че господин Померой и Клайти Потс са някъде там, организират спасителни екипи и раздават чаши чай… — За съжаление обаче, не виждаше нищо над дима, парата и покрова от пепел, нищо, нищо, и макар отчаяно да настройваше лещите напред и назад, единственото, което видя, бяха кривите форми на обгорени подпори и изпепелената земя, посипана със счупени колела, блестящи езера от гориво и скъсани вериги, които се бяха навили като захвърлени кожи на огромни змии.
— Том? — Хестър изпробваше управлението и за голяма своя изненада установи, че направляващите лостове все още работят. „Джени Ханивър“ реагираше на насоките ѝ, докато се носеше на вятъра. — Том, може да опитаме да стигнем до Батмунк Гомпа — каза му нежно тя. — Там сме добре дошли. Вероятно ще те сметнат за герой.
Момчето поклати глава. Пред очите му „Асансьор до 13-ия етаж“ продължаваше да пада в спирала върху Горния етаж, а Пюси и Генч пищяха, обгърнати от пламъци. Не знаеше какъв е точно, но определено не беше герой.
— Добре — съгласи се Хестър. Разбираше го добре. Знаеше, че понякога е необходимо време, за да се преодолеят някои неща. Щеше да бъде търпелива с него. — Да идем на Черния остров. Може да поправим „Джени“ във въздушния кервансарай. След това ще поемем по Птичите пътища и ще заминем някъде надалеч. Стоте острова, планините Танхойзер или Южната ледена пустош. Където искаш. Стига да ме вземеш със себе си.