- Вик-... тор.
- Има една слабост в плана ви - уведомих го. - Мъчението е само един от начините да ви накарат да говорите. Ами ако някой отвлече жена ви или децата ви, или приятелката ви? Ами ако заплашат да взривят забавачката, в която работи сестра ви? Повярвайте ми, Виктор, трудно е да оставиш любимите си хора да загинат от ужасна смърт, когато можеш да ги спасиш просто като разкриеш едно име.
Последва дълга пауза. После той каза:
- Аз... съм прикован... в инвалидна... количка. Нямам... никого... в живота си. Когато... се видим... ще... разберете.
Поразсъждавах над това за момент и реших, че вече разбирам.
- Предпочитам засега да огранича познанството ни до телефона - заявих. - Повярвах ви, че няма да проговорите. Нещо ми подсказва, че с радост бихте приели изтезания, а дори и смъртта.
- Много... сте... схватлив... господин... Крийд. И така... кога... можете... да... започнете?
Не се притеснявах да говоря свободно по мобилния си телефон. Малкото хора в света, способни да разбият защитата му, вече знаеха как си изкарвам прехраната.
- Имам трима клиенти - отвърнах. - Ако ме искате, ще бъдете четвърти по ред. Всеки контакт струва по петдесет хиляди долара плюс разходите, преведени авансово.
- Мога ли... аз... да реша... как... да станат... атентатите?
- В разумни граници - отговорих.
Виктор ми даде информация за първия обект. После ми сервира условие, с каквото не се бях сблъсквал: искаше да говори с жертвата минути преди екзекуцията. Обясних му, че това ще изисква отвличане, което ще ме натовари със сериозно бреме. Означаваше втори участник, повече време и повече излагане. Отказвах до момента, в който Виктор предложи да удвои хонорара ми.
Виктор продължи с обяснения как точно иска да го направя и защо. И докато говореше с металическия си глас, от който тръпки да те побият, въпреки убеждението си, че съм се сблъсквал вече с най-пагубното и черно зло, което светът може да сътвори, осъзнах как никога не съм срещал толкова отровно създание. Стигнах до мисълта, че би трябвало да изстържа недрата на ада със ситен гребен, за да изровя тъй пъклен план като неговия.
Казах му, че ще се заема.
4.
- Преди да се срещнете с тях, трябва да ги видите - каза ми Катлийн Грей, докато ме регистрираше. - Прави се заради децата, за да не се разкрещите пред тях или да отскочите в ужас - добави тя.
Центърът по изгаряния “Уилям и Рандолф Хърст“ към Нюйоркската презвитерианска болница е най-големият и натоварен център по изгаряния в страната, където всяка година се лекуват повече от хиляда деца. Научих това сведение и още куп други от брошура във фоайето, докато чаках да се появи бившата съпруга на Кен Чапман. Бях ѝ се обадил в службата и обясних, че трябва да се срещнем лично, преди да одобря заема ѝ за жилище.
- Дрън-дрън! - отсече тя. - Вие сте онзи от Вътрешна сигурност, дето ми звъня вчера. Хич не си правете труда да отричате, познах ви по гласа.
И все пак Катлийн се съгласи да се види с мен след работа в центъра по изгаряния, където отделяше като доброволка по два часа от времето си всеки вторник. Преведе ме през вратата на фоайето по един дълъг коридор.
- Кое ви накара да работите с жертви на изгаряния? - попитах я.
- След развода исках единствено да се махна от Чарлстън и да си намеря нови приятели, затова се преместих тук и си намерих работа. Ала не познавах никого. Един ден в службата предложиха билети за благотворително събитие и аз взех един, та да има къде да отида с надеждата да се запозная с някого.
- И?
- И ето ви вас! - Тя избухна в смях. - Е, вие сте лъжец, то се знае, но поне изглеждате добре. И всичко у вас крещи “необвързан мъж!“
Свърнахме вляво и поехме по друг коридор. Към него се включваха няколко коридора и аз се опитвах да запомня маршрута, в случай че се наложеше да се връщам сам. Лекари и сестри минаваха и заминаваха с целеустремена походка. Нисичка пълна сестра в светлосиня престилка смигна на Катлийн и млясна като за целувка, като минахме покрай нея. След няколко крачки наведох глава настрани и подхвърлих:
- Бас държа, че има нещо между вас.
- О, я стига! - скастри ме тя.
Аз повдигнах вежди, а тя се разкиска.
- Престанете с това.
Престанах.
- Кое ви кара да мислите, че съм необвързан? - попитах я.
- О, моля ви се! - разсмя се тя.
Минахме покрай прозорец. Небето отвън притъмняваше и силният вятър свистеше, сякаш атакуваше по-слабите места в дограмата. Катлийн бе дошла в болницата с дебело палто, което сега свали и закачи на дървена закачалка пред вратата на отделението. Натисна някакъв сребрист диск до входа и вратата се отвори.