- Не срещнах никой специален човек на благотворителното събитие - каза тя. - Но бях развълнувана от видео презентацията. Онази вечер изчетох брошурата от кора до кора и се запалих.
- Значи просто се появихте и ви взеха на работа?
- Да, горе-долу така стана. До този момент животът ми се движеше спираловидно надолу. Изпитвах самосъжаление, чувствах се жертва след цялата история с Кен. После срещнах децата с изгаряния и те ми вдъхнаха смирение с оптимизма и страстта си да оцелеят.
- Изглежда, сте си намерили дом.
Тя се усмихна.
- Да, точно това е правилната дума. Взех мигновено решение, което промени живота ми.
- И сега идвате тук всеки вторник?
- Да. Всеки вторник след работа за два часа.
Катлийн взе картонена подложка със закачен на нея лист хартия. Докато го изучаваше, аз пък се възползвах да поизучавам лицето и фигурата ѝ. Бях дошъл с очакването да видя плаха, прекършена жена, но разводът явно бе понесъл добре на Катлийн. Беше привлекателна, с големи очи и коса с цвят на мед, дълга малко до над раменете. Реших, че е естествена блондинка, защото носеше косата си разделена на път по средата и не зърнах там тъмни корени. Високо на челото ѝ имаше съзвездие от бледи лунички. Друга група лунички изпъстряха основата на носа ѝ. Тялото ѝ бе стегнато като на гимнастичка, излъчваше спокойствие и приветливост и нищо у нея не подсказваше за трудното ѝ минало, на което бях станал свидетел чрез полицейските снимки. Гласът ѝ беше уникален. Направо омагьосваше, особено когато разказваше за работата си като доброволка. Канехме се да влезем в отделението за лечение на изгаряния и въпреки притеснението си за онова, което щях да видя зад поредната двойна врата, установих, че ловя жадно всяка нейна дума.
- Болката, с която тези деца живеят всекидневно, е нещо, което вие и аз никога няма да изпитаме и да проумеем - каза тя. - А едва проходилите... Боже мой, няма как да не избухне човек в сълзи първия път щом ги види. Най-добре да ги разгледате през едностранно огледало, преди да се срещнете с тях, защото най-голямата вреда, която можете да им нанесете, е да им позволите да видят съжалението ви. Това подкопава самочувствието им и засилва страха им, че са чудовища, негодни за обществото.
Възхитих се на духа ѝ, но последното, което имах желание да правя, бе да гледам тежко обгорени деца. Катлийн го усети и заяви:
- Ако искате да ми говорите за Кен, налага се да участвате.
- Защо е толкова важно за вас да го направя? - попитах.
- Защото, макар да приличате на побойник, кой знае дали няма да се окажете човекът, който в крайна сметка ще направи голям принос.
- Да приемем, че не съм този човек. Какво тогава?
- Ако наистина сте от Вътрешна сигурност, догадките ми са, че през по-голямата част от времето не изпитвате доверие към хората. Мога да измисля и по-лоши неща от това да ви покажа прекрасни деца, които заслужават съчувствие, приятелство и насърчение.
- Приятелство?
Катлийн се усмихна.
- Би могло да се случи - каза тя. - И ако стане, ще промени и техния, и вашия живот.
- Но...
- Просто бъдете непредубеден - настоя тя.
Катлийн ме поведе през двойната врата в стая за наблюдение, която ми припомни онези в полицейските участъци. Само че тази не гледаше към помещение за разпити, а към пространство, отредено за игри. Тя ме попита дали съм готов. Поех дълбоко дъх, кимнах и жената дръпна завесата.
В помещението за игра имаше половин дузина деца. Наблюдавахме ги няколко минути как се забавляват с играчките и едно с друго. В един момент се обърнах към нея и видях, че ме гледа изпитателно. Не знам какво прочете Катлийн Грей в лицето ми онази вечер, но каквото и да беше, то я зарадва.
- Я гледай, Донован - подхвърли, - ти си бил роден за това.
Предположих, че говори за спокойната ми реакция на силно обезобразените деца. Разбира се, Катлийн нямаше как да знае, че тя до голяма степен се дължеше на професията ми, да не говорим за приятелството ми с Огъстъс Куин, човек с уникално страшно лице, далеч по-плашещо от всичко, което виждах в залата за игри.
Катлийн ме хвана за китката и каза:
- Е, хубаво, да вървим при тях.
Имам слабост към деца и рядко виждам необходимост да ги убивам. При все това, общо взето, се чувствам неловко в тяхно присъствие и вероятно отстрани изглеждам скован и неприветлив.
Тези деца бяха различни. Зарадваха се, като ме видяха. А може би се радваха на всеки новодошъл. Смееха се повече, отколкото очаквах, и изглеждаха запленени от лицето ми, особено от страховития белег, проточен от скулата до средата на шията ми. Всичките шест се изредиха да го опипат. Бяха наистина невероятни, до едно.