Дарвин ми осигурява безпрецедентна власт. Едно обаждане от него ми отваря врати, кара законови пречки да падат и като с магическа пръчка превръща “не“ в “да“. Макар да съм много изкусен в обработката на мястото на престъплението, при отнемането на човешки живот винаги е налице елементът на случайност. В редките случаи, когато нещо се обърква, на Дарвин може да се разчита, че ще прати екип да прибере трупа, да почисти мястото или да прикрие следите ми. Той дори контролира таен сектор на правителството, който снабдява мен и хората ми с дубльори. Естествено, дубльорите не знаят, че работят за нас, но остават в безопасност, докато са ни нужни. Дарвин има грижата за това. Група негови хора ги охраняват секретно. Аз самият охранявах един дубльор през първата година, след като напуснах ЦРУ. Вероятно ще го правя пак, когато се отегча на пенсионна възраст. Какви ги говоря: аз - пенсионер, ама че смешка!
Около седемдесет процента от приходите ми постъпват чрез Сал Бонадело, престъпния бос. Повечето от останалите идват от изпитване на оръжия за армията. Ала ето че в живота ми влезе Виктор Инвалида и ми обеща поръчки едва ли не до края на живота ми, при това толкова лесни за изпълнение, че и новак би се справил с тях. Типичните ми обекти бяха известни в обществото хора и често бяха нужни дни на планиране, а понякога и седмици. За разлика от тях поръчаните от Виктор убийства можеха да бъдат подготвени и осъществени за часове. Трябваше да внимавам да не прекаля с обмислянето им.
Виктор каза, че Моника не е извършила нищо нередно, и поиска да знае дали това представлява проблем за мен. Отговорих му:
- Очевидно се е провинила в нещо, иначе нямаше да искаш да умре. Това ми стига.
Нещо в забележката ми явно бе докоснало струнка у хитреца с металическия глас, защото той ме подкани:
- По-... под-...робно.
Залових се да обясня.
- Ние, наемните убийци, избягваме да съдим обектите си. В случая с Моника нито съм неин адвокат, нито съдия, нито съдебен заседател. Не ми се плаща да преценя виновна ли е или невинна. Плаща ми се да въздам правосъдие. Независимо дали поръчителят си ти, Сал, Департаментът по вътрешна сигурност или Ватман, стига ми само да знам, че за някого някъде Моника Чайлдърс е виновна в нещо и той я е осъдил на смърт. Работата ми е да изпълня екзекуцията.
Виктор ми каза къде да намеря Моника и как иска тя да умре. Информира ме, че тичала всяка сутрин на зазоряване и би го правила дори и докато е на почивка в “Амилия Айланд Плантейшън“. Така че Кали причакваше Моника край деветата дупка, издокарана в последна мода спортен екип на “Найки“. В допълнение носеше скъпи маратонки и часовник-хронометър за бегачи. Когато чу Моника да я приближава, тя се затича към нея, изчислила скоростта си така, че да стигне до кръстовището няколко секунди след минаването на Моника през него. Двете жени се забелязаха и си кимнаха. Кали заобиколи ъгъла, ускори и влезе в крачка с Моника.
- Ще възразите ли да потичам с вас? - попита Кали.
Моника стисна устни и се намръщи.
- Както виждате, не съм много бърза.
- Напротив, бърза сте! - възрази Кали. - Трябваше да спринтирам като варен бухал, за да ви настигна!
Моника сбърчи нос.
- Варен бухал? Надявам се, тази фраза не е дошла от действително събитие.
Кали се изкиска.
- О, боже мой. Аз също се надявам!
Моника пусна неволна усмивка.
- Във всеки случай този ритъм ме устройва - продължи Кали. - Плюс, че мразя да тичам сама, особено като не познавам местността.
И това стигаше да се създаде контакт: две много хубави и облечени по модата жени с обща страст към тичането. Представях си ги как бягат плавно по пътя на плантацията и равномерният шум от стъпките им добавя човешки контрапункт към утринните звуци на популацията от птици и насекоми на острова.
Моника стрелна със завист спътничката си.
- Имате съвършени крака! - отбеляза тя.
Кали, сварена малко неподготвена, отвърна:
- Много мило, че го казвате.
Моника ѝ отправи дружелюбна усмивка и каза:
- Модел сте, нали? Току-виж, съм ви намразила люто. - Разсмя се и добави: - В плантацията ли сте отседнали?
- Със съпруга ми пристигнахме снощи - отвърна ѝ Кали.
- Винаги ли тичате толкова рано?
- Всъщност не, но скоро пристигат роднините на мъжа ми, та искам да пробягам няколко километра преди това.
Начинът, по който процеди думите “роднините на мъжа ми“, накара Моника да се усмихне.