- О, господи - рече тя. - Неизбежното зло.
- Именно! - кимна Кали. - Между другото, аз съм Кали Карпентър.
- Здравей, Кали. Аз съм Моника Чайлдърс.
Двете напуснаха територията на курорта и свърнаха вляво по шосе A1A. Моника огледа магистралата и предложи:
- Да избегнем онзи ван. Не му е мястото там.
Кали се съгласи.
Тъкмо се канеха да се отправят в противоположната посока, когато Кали възкликна:
- Боже мой, това е семейството на съпруга ми! - После въздъхна. -Толкова ми беше тичането.
Моника забави крачка.
- Да го направим отново утре.
- Ела с мен! - внезапно предложи Кали с блеснали очи. - Искам да те представя. Ще отнеме само секунда и после ще си продължиш по пътя.
Както го бяхме планирали, Кали хукна напред, без да даде на Моника време да отговори. Моника почти не познаваше това момиче и, естествено, не би искала да си прекъсне тичането заради досадни роднини. От друга страна, нямаше да ѝ се ще да изглежда груба, затова разчитахме, че ще последва Кали до вана.
Тя така и направи.
Когато момичетата наближиха, отворих плъзгащата се врата на вана и излязох навън широко усмихнат. Бях облякъл подходящи според мен дрехи за ваканция - бяла риза с отворена яка и бежови ленени панталони с подхождащи им италиански мокасини. Когато отидох да взема Кали рано сутринта, тя ме посочи с пръст и се смя цяла една минута. Дори сега я виждах как се подсмихва за тоалета ми.
Докато чакаше да бъде представена, Моника прокара пръсти през късата си черна коса, оформена в модна прическа. Макар да знаех, че е на четирийсет и една, изглеждаше ми години по-млада. Беше в отлична форма, с дълбоки изразителни очи и тънка фигура, украсена от първокачествени импланти на бюста. Не бих я определил като ослепителна красавица, но във всеки случай беше хубавка и дори впечатляваща за възрастта си. Сигурно би се подразнила, ако чуеше мъж да добавя думите “за възрастта си“ при описание на външността ѝ, но така стояха нещата.
Кали ни запозна и подхвърли:
- Донован е красавец, нали? Виж само тази подкупва- ща усмивка и проницателните изумруденозелени очи.
- О, моля те - рекох и извъртях нагоре проницателните си изумруденозелени очи.
Моника се усмихна любезно. Бих предпочел Кали да се отдръпне и да ме остави аз да поема нататък, но тя се беше развихрила вече.
- А пък и тези дрехи - рече, като ми смигна. - Много са шик. Моника, как би определила този стил?
Моника се усмихна.
- Ммм... континентален.
- Морско ваканционен - уточних аз.
Моника нямаше търпение да си продължи тичането, но ми върна усмивката.
- Здравей, Донован - каза тя и протегна ръка.
Поех ръката ѝ и направих пресилен поклон, сякаш възнамерявах да я целуна. Кали се разкиска, а Моника погледна към нея и се изчерви. Понечи да каже нещо, но аз увеличих натиска върху ръката ѝ и внезапно в света ѝ нахлу лудешки хаос. Моника ахна и се опита да се освободи, но аз преместих тежестта си и с другата си ръка я стиснах над лакътя като с клещи. Преди съзнанието ѝ да осмисли какво се случваше, я метнах във вана с такава сила, че тялото ѝ се блъсна в отсрещната му стена и отскочи на пода.
С разширени от ужас очи Моника се устреми към вратата. Но аз вече бях във вана и блокирах пътя ѝ за бягство. Първоначално онемяла от неочаквания изблик на насилие, Моника се опита да крещи. Ръката ми вече беше на гърлото ѝ и го притисна толкова силно, че тя успя да издаде само тъничко цвърчене.
Очите на Моника трескаво търсеха Кали. Какво става тук? - сигурно се чудеше. Защо Кали не ѝ помагаше?
С лявата си ръка притиснах главата на Моника към металната планка на пода, а с дясната затръшнах вратата на вана. Тя се мъчеше да се изтръгне от хватката ми, така че приложих повече натиск, за да я държа на място. Чух някакво изхрущяване и предположих, че е хрущялът на ухото ѝ. Така или иначе, това ѝ отне волята да се бори. Гърдите ѝ се повдигаха и спускаха бързо, дъхът ѝ излизаше с хлипове като на дете след силен плач. Издаде приглушен стон като ужасено животно, уловено в капан: твърде уплашено, за да пищи, твърде дезориентирано, за да реагира.
Трябва да бе чула включването на двигателя и да бе усетила подскачането на вана. Някаква част от мозъка ѝ още функционираше и парченце от пъзела си дойде на мястото. Разбрах го по лицето на Моника: Кали караше вана, значи нямаше вероятност за бягство.
Нещо избълбука в гърлото ѝ и рефлексът я принуди да повърне. По брадичката ѝ се стече смесица от лиги, сополи и кръв и се провеси там като плътна нишка. Виктор щеше да е горд да види колко ниско падна Моника за толкова кратко време. Сякаш по команда рукнаха и сълзи. Тя заскимтя като малко момиченце: