- Моля ви, спрете! Причинявате ми болка! Моля ви! Пуснете ме!
Кали огледа магистралата и провери огледалото за обратно виждане, преди да намали скоростта. Беше направила рязък ляв завой в една пътека, която бяхме набелязали предварително. Хлътнахме сред гъсталака от борови клони и избуяли храсти, които удобно ни скриха. Кали се отдалечи на още сто метра, после с голямо усилие обърна вана на сто и осемдесет градуса отново към магистралата и го спря.
- Така е добре - заяви тя.
Остави двигателя включен, та отоплението да продължи да работи. После се полуобърна на седалката си, за да може да гледа.
- Моника - казах аз. - Ще ти позволя да се изправиш до седнало положение, ако обещаеш да не крещиш.
Тя кимна, доколкото ѝ бе възможно, и аз ѝ помогнах да се надигне. Отправи убийствен поглед към Кали. Кали сви рамене и изрече само с устни “Съжалявам“, след което ми връчи салфетка, за да я подам на бившата ѝ приятелка. Гледахме как Моника бърше лицето си, докато го докара до горе-долу прилично за обстоятелствата състояние. Предпазливо допря салфетката до ухото си. Потрепна от болка и свали ръка, за да разгледа кръвта. Не беше много, но все пак достатъчно да извика още сълзи в очите ѝ. Примигна и повечето останаха по ресниците ѝ, само няколко се стекоха по бузите ѝ. Не свалях поглед от нея, чаках я да си поеме дъх, да се поотпусне. Май се получи. Според мен тя хранеше някаква надежда, за която се бе вкопчила. В края на краищата защо бихме си правили труда да ѝ даваме салфетка, ако възнамерявахме да я убием, нали тъй?
Обадих се на Виктор.
- Тя е готова да говори - съобщих му.
Подадох телефона на Моника, а с Кали слязохме от вана и затворихме вратите му зад себе си.
- Видя ли изражението ѝ, когато ѝ подаде телефона? - попита ме Кали.
Кимнах. Не бих могъл да го опиша лесно: смесица от шок, объркване, надежда, страх. За пръв път имах подоб- но преживяване.
- Дали няма да се опита да се заключи от нас? - усъмни се Кали.
- Едва ли. Знае, че не може да стигне до предната седалка по-бързо, отколкото ще отворим.
Кали кимна. Наблюдавахме как нещастницата държи телефона до здравото си ухо и се напряга да чуе насечения металически глас от другата страна на линията. Познавах това чувство.
- Как върви с дубльорката?
- За теб ли? - попитах. - Още работя по въпроса.
Кали се засмя.
- Да бе, не се съмнявам.
- Не е лесно да се открие приятна сладурана с вид на библиотекарка като теб.
- Библиотекарка, а?
- Ами да, защо не?
- Последната ти “библиотекарка“ беше Фифи, френската курва, дето имаше татуировка на оная си работа с надпис “Чети по устните ми“.
Усмихнах се при спомена.
- Да, Фифи беше, но не помня да се е представяла като “френската курва“.
Кали се намръщи.
- Така им казваме ние, библиотекарките. Но не беше първата проститутка с татуировка на чатала. Помниш ли изобщо името на онази, другата?
Помнех го. Констанс би била идеалната дубльорка за Кали... с изключение на татуировката върху слабините ѝ, гласяща “Горещо ли е тук, или си въобразявам?“.
- Усилията ми заслужават повече уважение - изроптах аз. - Не е лесно да ти се намери дубльорка. Да не споменавам за подробните инспекции, които ми се налага да правя, като знам колко си придирчива за татуировки и разни такива.
- Не мога да възразя, опре ли до уличници, влагаш всичко от себе си в работата.
Вътре във вана, сгушена в далечния ъгъл, Моника бе свила колене към гърдите си. Сълзи се стичаха по бузите ѝ, а устните ѝ изричаха думи, които не можех да чуя. Известно време слуша, а после кротко захлипа.
- Какво ѝ казва според теб? - попита Кали.
Нямах представа и се смъмрих, че ме беше грижа.
- Следващата дубльорка има ли татуировка? - поинтересува се Кали?
- Жанин? Не знам още.
- Ама нямаш търпение да узнаеш.
- Преклонението ми пред детайлите е легендарно - уточних. - Датира открай време.
- Триперът също - вметна Кали.
Моника вдигна очи към мен иззад стъклото и кимна. Отворих вратата. Чух я да благодари на Виктор и се почудих какво ли означаваше това. Подаде ми телефона. Аз го долепих до ухото си.
- Крийд - изрекох.
- Знаеш... какво... да правиш - каза Виктор.
7.
Знаех какво да правя, но бях любопитен за едно-две неща. Попитах Моника дали познава Виктор.
- Знам кой е - отвърна тя.
- Откъде?
- От съпруга ми.
Кимнах. И тъй, Виктор я убиваше, за да накаже съпруга. В това поне имаше някаква логика. Не исках да задавам твърде много въпроси все пак. Въпросите водеха към отговори, отговорите водеха към съмнение, а съмнението е катастрофа за добрия поръчков убиец. Погледнах към Кали. Имаше вид, че ще се пръсне от любопитство.