Известно време пътувахме в мълчание, като се забавлявахме да гледаме пейзажа. Бяхме на шосе A1A, южно от остров Амилия, там, където двулентовият път минава направо през некултивиран пущинак и блата по протежение от двайсет и пет километра. Имаше нещо пър- вично в този отрязък земя, което сякаш обезсърчаваше почти непрекъснатата комерсиализация на терените от Джаксънвил чак до Саут Бийч. След няколко километра отминахме три кръста и грубо скована табела, която гласеше “Исус умря заради вашите грехове!“.
- Моника изглеждаше симпатична - обади се Кали. - Малко високомерна, но може би заради парите си. Или пък заради възрастовата разлика. И все пак я харесах. Имаше прекрасни маниери.
- Маниери? - изсмях се.
- Имаше предчувствие за вана - обясни Кали. - Само че не искаше да ме засегне и все пак дойде.
- И беше убита заради добрите си маниери.
- Харесах я - повтори Кали.
- Аз също я харесах - подхвърлих. - Преди да ме опикае.
Поставих две пачки банкноти в скута на Кали. Тя взе едната и претегли тежестта ѝ върху дланта си.
- Но това ми харесва още повече - отбеляза.
Зарязахме вана зад един изоставен хамбар на няколко километра отвъд спирката на ферибота. Извадихме експлозивите, скрити във взетата под наем кола на Кали, и ги разположихме из вана.
- Колко трябва да платиш за това чудо? - попита Кали.
- Четири бона - отвърнах. - Не аз обаче. Виктор.
Като по команда телефонът ми иззвъня.
- Прик-...люче-...но... ли е? - попита Виктор.
- Само секунда - казах. Седнах на седалката до шофьорската и Кали измина към половин километър, преди да паркира наетата кола.
- Достатъчно далеч ли сме? - попитах.
- Ако се отдалечим прекалено, ще изпуснем веселата част - отвърна тя.
Слезе от колата, набра номер на телефона си и ванът експлодира в далечината. Кали остана извън колата, докато почувства въздушната вълна от експлозията леко да обвява лицето ѝ.
- Ти си ненормална - казах на Кали. А на Виктор съобщих: - Готово.
- Добре - рече той. - Имам... още две... задачи... за теб.
- Вече?
Извадих от багажа си малък бележник и писалка и записах информацията. Имената, възрастта, занятията и адресите бяха толкова различни, та изглеждаше, сякаш са налучкани произволно. Попитах Виктор:
- Познаваш ли изобщо тези хора?
- Всичко... е част... от... голям... план - изрече той.
Покрих с длан микрофона и казах на Кали:
- Вземам си обратно думите, че си ненормална. - После попитах Виктор: - Има ли още много?
- Много... да - отвърна Виктор с чудатия си металически глас. - Да знаете... господин Крийд... злото е... навред... и...трябва... да бъде на-...казано.
9.
- Трябва непременно да видя Пикасо - заяви Катлийн.
- Значи ще го видиш - обещах.
- И метрдотела - добави тя. - Имат такъв, нали?
- Имат, и още как.
- Надут ли е? Надявам се да е непоносимо надут.
- Ще бъде, ако не му дам бакшиш - отвърнах.
Бяхме в Сийграм Билдинг на Източна петдесет и втора, във фоайето на ресторант “Четирите сезона“.
Тя докосна рамото ми.
- Донован, много си мил, но не е задължително да ядем тук. Не искам да се охарчваш толкова заради мен. Нека просто да пийнем, да погледнем картината и може би мраморния басейн. А после ще си поделим пица в “Анджелос“.
- Спокойно - рекох. - Богат съм.
- Наистина ли?
- Наистина.
“Четирите сезона“ е прочут, неподвластен на времето ресторант, единственият в Ню Йорк, окачествен като забележителност.
- Имаш предвид, че си просто богат - пожела да уточни тя - или сериозно богат?
- Достатъчно богат съм, за да платя всичко, което пожелаеш тази вечер.
Тогава искам Пикасо - засмя се тя.
Споменах ли, че харесвам тази жена?
Дадох името си на метрдотела и поведох Катлийн по коридора, където висеше гобленът на Пикасо още от откриването на ресторанта през 1959 година. Шест и половина метровият Пикасо представляваше централният квадрат на сценична завеса, създадена за парижката постановка на балета “Тривърхата шапка“ през 1920 година. Когато собственикът на театъра останал без пари, изрязал от завесата творението на Пикасо и го продал. Сега, при състоянието на икономическа криза, Катлийн бе чула, че гобленът ще бъде обявен на търг при първоначална цена осем милиона долара. Това можеше да е единственият ѝ шанс да го види.
- Боже мой! - пророни тя с внезапно пресипнал глас. - Обожавам го!
- В сравнение с другите му работи цветовете са приглушени - коментирах аз. - Но да, наистина е великолепен.
- Разкажи ми за него - подкани тя. - Впечатли ме.