- Пикасо е положил платното на пода и е рисувал по него с четка, прикрепена към дръжка на метла. За по-тънката работа използвал четка за зъби.
Катлийн плесна с ръце.
- Разказвай още! - поиска.
- Отнело му е три седмици да го нарисува.
Тя ме гледаше очаквателно.
- Носел трикотажни чехли, за да не размаже боята. - Помъчих се да си припомня какво друго бях чел по въпроса. Свих рамене. - Толкова знам.
Катлийн се усмихна и се притисна към мен.
- Добре се справи - похвали ме.
Пихме по едно на бара. Сред малката тълпа, която чакаше за маси, Катлийн забеляза Уди Алън, Барбара Стрейзанд и Били Джоуъл.
- Виждаш ли двамата до палмата? - казах. - Това са Ми- лард Филмор и Джаки Глийсън.
Тя изсумтя.
- Прочутите нюйоркчани, за които аз лъжа, поне са живи - отбеляза.
Дървета ограждаха белия мраморен басейн в основна- та зала за хранене и оберкелнерът ни настани до едно от тях. Завеси от метални брънки се спускаха покрай стените и леко се полюшваха под повея от климатиците.
- Фантастично е - каза тя, докато оглеждаше помещението. - Всичко е толкова елегантно, особено дишащите завеси!
- Особено те - съгласих се.
Глътнах наведнъж своя шот бърбън и наблюдавах как Катлийн отпива от мартинито си с нар. Сервитьорът ни бе донесъл питиетата и ни остави време да разгледаме менюто. Сега отново бе до нас, готов да вземе поръчката ни.
- Аз, разбира се, никога не съм била тук преди - каза Катлийн, - така че ти ще трябва да поръчаш за мен.
Кимнах.
- Да започнем с хрупкавите скариди - предложих.
- О, не, без мекотели с черупка - възрази Катлийн.
- Прощавай. Какво ще кажеш за фоа гра?
- Пастет от гъши дроб? Пфу!
- Ароматна яребица?
- Съжалявам, месо е.
- Може би ти трябва да избереш нещо - въздъхнах. Нищо чудно да бе доловила известно раздразнение в тона ми.
Катлийн се разсмя от сърце.
- Просто те занасям, Дони. На драго сърце ще опитам хрупкавите скариди.
Със сервитьора се спогледахме.
- Твърде възможно е тя да е ненормална - подхвърлих и отново предизвиках смях у Катлийн.
- Внимавайте с този - каза тя на сервитьора. - Голям мърморко е по ресторантите.
Сервитьорът се отдалечи, за да подаде поръчката ни.
- Дони? - рекох нацупено.
Тя покри ръката ми с длан.
- Добре, няма да те наричам Дони. Но ако ще започнем да се срещаме, трябва да имам галено име за теб.
Погледнахме се и аз извъртях ръката си, за да мога да уловя нейната. Тя леко наклони глава встрани и повдигна вежда.
Казах ѝ:
- Трябва да призная, че има нещо специално у теб... Пабло!
- О, господи! - разсмя се тя. - Добре, без прякори.
Опитах се да си припомня кога с Джанет се бяхме смели заедно за последен път.
- Значи има нещо у мен - повтори Катлийн. Очите ѝ блестяха весело. Намигна ми и отпи от коктейла си. - Ммм - издаде звук на наслада. После допря салфетката до устата си. Всичките ѝ изражения и маниери накуп никога нямаше да дадат резултат “великолепна“, но пък със сигурност я правеха прелестна, а на мен това ми стигаше. По дяволите, не можех да откъсна очи от нея.
- Давай, питай ме - подканих я аз.
- Какво да те питам?
- Всичко, което те вълнува. Чета го в очите ти.
Тя леко изкриви уста на една страна, нещо като полу-намръщване.
- Не искам да развалям момента - рече.
- Моментът все ще оцелее.
- Добре, приготви се тогава.
Дръпнах ръката си от нейната, сграбчих масата от двете страни и се престорих, че я стискам здраво.
- Давай, разнищи ме! - възкликнах.
Тя пое дълбоко дъх.
- Снощи в “Старбъкс“ ми каза, че Джанет и Кен са заедно. Тревожи те нравът му и онова, което може да ѝ причини, ако решат да се оженят.
Запазих мълчание.
- Обичаш ли я още? - попита тя.
- Не. Но не искам майката на дъщеря ми да се омъжи за човек, който бие съпругите си. - Тя направи гримаса и аз побързах да кажа: - Съжалявам. Дори не мога да си представя какво ти е било.
Катлийн носеше същото палто от предишната вечер. Беше ѝ студено и долу на гардероба не го даде на момичето. Ала сега се изправи, съблече го и го постави сгънато върху облегалката на стола си. Остана по бяла блуза, бежова кадифена пола и широк кафяв колан със златна катарама. Носеше много малко грим или просто не бе го освежавала наскоро, тъй като беше дошла направо от работа. За разлика от повечето жени това не я притесняваше. Облегна се назад и ме учуди, като взе ръката ми в своите и я целуна.
- Не му желая смъртта или нещо такова - каза. - Но Кен... - Тя въздъхна. - Кен вече не е част от живота ми. Разбира се, не минава и ден, в който да не мисля за него и ужасните неща, които ми стори. Но... - Тя направи пауза и усмивката ѝ бе едновременно горчива и умилена, докато по лицето ѝ танцуваха спомените. - Имаше и хубави моменти. В началото.