Сега, благодарение на Али, знаех какво би казал Кен Чапман на Джанет, ако го изобличах пред нея със снимките и полицейските доклади. Не можех да повярвам, че този боклук си е измислил оправдание, което превръща него в жертвата. Тоест можех да повярвам, но не можех да повярвам, че историята му е проработила. Но ето че това беше факт и така ме поставяше в затруднено положение. Ако не можех да използвам полицейските доклади, как тогава щях да спра Джанет да се омъжи за тази отрепка?
Винаги можех да го убия. Само че не можех. Тоест на Драго сърце бих го убил, но Джанет щеше да знае, че аз съм го извършил, и никога нямаше да ми прости. Не, инстинктът ми подсказваше, че Джанет трябваше да е тази, която да установи що за тип е Чапман. Нужно бе сама да го разкрие, и то по такъв начин, че той да не може да я преметне, както го бе сторил с Али Дейвид.
Сервитьорката донесе основните ястия. Али измърка със срамежлива усмивка:
- Нападай, Спайдърмен! Покажи им колко си печен.
Погледнах творението в чинията си. Беше пъстричко, но цветовете изглеждаха не на място в ястието и ми напомниха неумело гримирана жена. Побутнах няколко парченца с пръчиците за хранене и ми се стори, че зърнах малки клъбца дим. Реших все пак да се съсредоточа върху супата.
Когато излязохме от ресторанта, Али ми каза да не си правя труда да я изпращам до ротондата. Седнах на една близка пейка и я загледах как се отдалечава. След около двайсет стъпки тя вдигна ръка и помаха, без да се обръща назад. Чудех се откъде идеше тази ѝ увереност, че не съм спрял да ѝ зяпам задника.
Поседях известно време, замислен за бившата си жена Джанет. Беше ясно, че трябва да проявя творчество, за да ѝ помогна да осъзнае огромната грешка, която бе на път да направи, като се омъжи за Кен Чапман. Една идея се мотаеше в ума ми, но преди да я изложа на хартия, трябваше да установя контакт с Катлийн Грей, бившата съпруга на Кен Чапман.
Катлийн в момента живееше в Норт Бъргън, съвсем близо до Ню Йорк. Лу Кели бе проверил кредитната ѝ история и установи, че наскоро е подала молба за заем в местната си банка за закупуване на жилище. Заемът още не ѝ беше отпуснат и Лу предложи да се представя за банков служител като претекст да се срещна с нея. Разбира се, можело и просто да я заплаша, добави Лу. Благодарих му за съвета и обясних, че не ми е нужно да разчитам на заплахи или на паянтови лъжи. Истината, честността и изобилието от природен чар щяха да са моите съюзници.
Набрах номера ѝ.
- Ало - каза Катлийн Грей.
- Катлийн, казвам се Донован Крийд и съм от Департамента по вътрешна сигурност в Бедфорд, Вирджиния. Бих искал да поговоря с вас за бившия ви съпруг Кенет Чапман.
Връзката прекъсна.
Не беше проблем. Винаги можех да взема полет до летище “Ла Гуардия“ утре и със сладки приказки да си издействам среща за вечеря с нея. И след като тъй и тъй си бях извадил телефона, реших да набера загадъчното лице, което ми звънеше така упорито и което не биваше да има номера ми.
Натиснах бутоните на цифрите и зачаках връзка без никакво предчувствие за ефекта, който това просто действие щеше да има върху живота ми.
3.
- Господин... Крийд... благодаря... ви, че... ми... върнахте... обаждането.
Първо си помислих, че е шега. Гласът отсреща бе с метално звучене и насечен, сякаш човекът бе на респиратор или може би пациент с трахеотомия, който бе принуден да изтласква въздух през клапа в гърлото си.
- Откъде взехте номера ми? - попитах.
- Сал-ва-торе... Бона-дело - отвърна той.
- Колко ви взе за него?
- Пет-десет... хиляди... долара.
- Множко пари за един телефонен номер.
- Сал каза... че сте... най-... добрият.
Слабият металически глас не издаваше и следа от емоция. Всяка сричка бе изричана монотонно и ме дразнеше до полуда. Улових се, че искам да го имитирам, но устоях на импулса.
- Какво искате? - попитах.
- Искам... да ви наема...вре-...менно... както... прави... Сал.
- Как да съм сигурен, че мога да ви се доверя?
- Може... първо... да...ме... измъчвате...ако... искате.
Предложи ми да напише име и да ми го даде, а аз да го измъчвам, докато се уверя, че никога няма да го разкрие. Предполагаше се това да е доказателство, че никога няма да ме продаде по-късно, ако нещо се объркаше в деловото ни споразумение. Човекът очевидно беше смахнат, тоест много подобен на всички останали, с които си имах работа.
- Преди да продължим нататък, как да ви наричам? - попитах го.