— Тези йероглифи очевидно имат смисъл. Ако са произволно надраскани, няма да бъдем в състояние да ги прочетем. Ако пък са част от някоя система, ние бездруго ще се доберем до смисъла им. Но този образец е толкова кратък, че аз не мога да направя нищо, а фактите, които вие ми представихте, са тъй неопределени, че нямаме основа за следствие. Бих ви посъветвал да се върнете пак в Норфък, да следите зорко и да снемете точно копие от първите танцуващи фигурки, които се появят. Страшно неприятно е, че нямаме копие от онези, които са били нарисувани с тебешир на прозореца. Съберете още и предпазливи сведения за чужденците, които живеят наблизо до вас. Когато се доберете до някоя нова следа, елате при мен. Този е най-добрият съвет, който мога да ви дам, мистър Хилтън Къбит. Ако има нещо ново и спешно, готов съм да дойда в Норфък.
След този разговор Шерлок Холмс беше много замислен и през следващите дни аз видях няколко пъти как той изваждаше от бележника си хартията и дълго и втренчено се вглеждаше в начертаните по нея фигури.
Ала почти цели две седмици той нито веднъж не спомена за тази работа. Най-после ме извика тъкмо в момента, когато се готвех да замина.
— По-добре останете вкъщи, Уотсън.
— Защо?
— Защото тази сутрин получих телеграма от Къбит — господина с танцуващите фигурки. Той трябва да бъде на гара Ливърпул Стрийт в един часа и дванадесет минути… Очаквам го всяка минута. От телеграмите му се вижда, че се е случило нещо ново и важно.
Не чакахме много. Нашият норфъкски чифликчия дойде направо от гарата, и то толкова бързо, колкото можеше да го докара файтон.
Той изглеждаше измъчен и разнебитен, в очите му надзърташе умора и по челото му се забелязваха бръчки.
— Тази работа ми действува на нервите, мистър Холмс — каза той и седна уморено на стола. — Много неприятно е да чувствуваш, че си обграден от невидими, неизвестни хора, които замислят нещо срещу тебе; а когато на туй отгоре знаеш още, че постепенно убиват жена ти, то е вече извън силите на човека. Тя е измъчена и просто се топи пред очите ми.
— Тя нищо ли не ви каза?
— Не, мистър Холмс, нищо. И все пак клетата искаше няколко пъти да се изкаже, но нямаше сили да го стори. Опитвах се да й помогна, но, види се, съм сторил това много непохватно и убих желанието й да ми открие душата си. Тя говореше за моя стар род, за нашата известност в графството, за нашата гордост и неопетнената ни чест и аз винаги чувствувах, че това е само предговор; но, кой знае защо, никога не стигнахме до същността.
— Но вие сам намерихте ли нещо?
— И то твърде много, мистър Холмс. Аз събрах няколко нови картинки с танцуващи фигурки и което е още по-важно — видях човека.
— Как? Онзи, който ги рисува?
— Да, аз го видях в действие. Но да ви разкажа всичко поред. Като се върнах от вас, първото нещо, което видях на другата сутрин, беше една нова група танцуващи фигурки. Те бяха нарисувани е тебешир върху черната врата на плевнята, където стоят градинските инструменти; плевнята е край моравата и се вижда от предните прозорци. Снех точно копие от тази рисунка — ето го.
Хилтън разтвори един лист хартия и го постави на масата. Копието с йероглифите изглеждаше така:
— Прекрасно! — извика Холмс. — Прекрасно! Моля ви се, продължавайте.
— Щом снех копието, изтрих рисунката от вратата. Но след два дни се появи нов надпис. Ето копието му:
Холмс потри ръце и се разсмя от възторг.
— Материалът ни се увеличава бързо — каза той.
— След три дни едно късче хартия със също такива драскулки бе поставено под камъка на слънчевия часовник.
Както виждате, тези фигурки са също като последните. След това реших да пазя, за тази цел си взех револвера и седнах край прозореца в кабинета, отдето се виждат моравата и градината. Към два часа сутринта, когато беше още тъмно и само месечината осветяваше градината, аз чух зад себе си крачки и видях жена си по нощница. Тя ме молеше да си легна, казах й откровено, че желая да видя кой ни плаши с такива глупави шеги. Тя възрази, че това е някаква безсмислена шега и че аз няма защо да й обръщам внимание.
— Щом това толкова ви тревожи, Хилтън, да тръгнем да пътуваме заедно; по този начин ще избегнем всичко това.
— Как! Да допуснем една глупава шега да ни прокуди от нашата къща? — викнах аз. — Та цялото графство ще ни се смее!
— Добре, да отидем да спим — каза тя. — Утре сутринта ще поговорим за това.
Щом издума това, аз видях на лунната светлина, че бледото й лице е побледняло още повече и ръката й стискаше рамото ми: нещо мърдаше в сянката на плевнята. Съзрях една неясна прегърбена фигура, която се промъкваше откъм ъгъла, после коленичи пред вратата. Аз грабнах револвера и исках да отида в градината, но жена ми ме прегърна с двете си ръце и ме задържа.