— Не, месо имам, благодаря. Извадих от фризера чудесен агнешки бут.
— А, добре тогава.
— Не обичам да готвя замразено, Сам, но този път ще рискувам. Мислиш ли, че ще стане добре?
— Лично аз — отвърна продавачът — смятам, че няма никаква разлика. Харесват ли ви тези картофи? От Айдахо са.
— О, да, чудесно. Дай ми от тях.
— Нещо друго? — Продавачът наклони глава на една страна и я загледа усмихнат. — А за десерт? Какво ще му поднесете за десерт.
— Ами… какво ще ми предложиш, Сам?
Човекът се огледа наоколо.
— Какво ще кажете за едно хубаво голямо парче кейк с извара? Знам, че го обича.
— Чудесно — каза тя. — Обожава го.
А когато всичко беше опаковано и сметката платена, тя се усмихна с най-лъчезарната си усмивка и каза:
— Благодаря ти, Сам. Приятна вечер.
— Приятна вечер, мисис Малоуни. И аз ви благодаря.
А сега, мислеше си тя, докато бързаше обратно към къщи, мисис Малоуни просто се връща при мъжа си, а той чака вечерята. Трябва да я приготви добре, да я сготви колкото може по-вкусно, защото клетият човек е изморен, а ако се случи така, че когато влезе в къщата, намери нещо необикновено, трагично или ужасно, това естествено ще бъде удар за нея и тя ще обезумее от уплаха и скръб. Не че очаква да намери нещо. Тя просто се прибира вкъщи със зеленчуците. Мисис Патрик Малоуни, която се прибира със зеленчуците в четвъртък вечер, за да сготви на съпруга си.
Точно така, каза си тя. Върши всичко добре и естествено. Дръж се съвсем естествено и тогава въобще няма да ти се наложи да се преструваш.
Затова, когато влезе през задната врата в кухнята, тя си тананикаше някаква песничка и се усмихваше.
— Патрик! — извика. — Как си, скъпи?
Остави пакета на масата и влезе във всекидневната, а когато го видя проснат на пода със сгънати крака и една ръка извита и затисната под тялото, гледката наистина й подейства като удар. Предишните чувства на любов и копнеж се надигнаха в гърдите й, тя изтича, коленичи над него и сърцераздирателно се разрида. Беше лесно. Изобщо не трябваше да се преструва.
След няколко минути се изправи и отиде до телефона. Знаеше номера на полицията и когато мъжът от другия край се обади, тя извика:
— Бързо! Елате бързо! Патрик е мъртъв!
— Кой се обажда?
— Мисис Малоуни. Мисис Патрик Малоуни.
— Искате да кажете, че Патрик Малоуни е мъртъв?
— Така ми се струва — изхълца тя. — Лежи на пода и мисля, че е мъртъв.
— Ще дойдем веднага — каза мъжът.
Колата пристигна много бързо и когато Мери им отвори вратата, в къщата влязоха двама полицаи. Познаваше ги и двамата — познаваше почти всички полицаи в този район, и като хлипаше истерично, се свлече право в ръцете на Джак Нунан. Той внимателно я настани в един стол и отиде при колегата си О’Мали, който беше коленичил до тялото.
— Мъртъв ли е? — проплака тя.
— Боя се, че да. Какво се е случило?
Разказа им накратко как отишла до магазина и как, когато се върнала, го намерила на пода. Докато говореше, плачеше и нареждаше. Нунан откри следи от съсирена кръв върху главата на мъртвия. Показа ги на О’Мали, който стана веднага и бързо отиде до телефона.
Скоро в къщата заприиждаха още мъже. Първо лекарят, после двама следователи, единият от които Мери познаваше по име. По-късно дойде и полицейският фотограф и направи снимки; дойде и специалистът по отпечатъци от пръсти. Докато останалите си шепнеха и шушукаха около трупа, следователите не преставаха да й задават въпроси. През цялото време обаче бяха много внимателни с нея. Тя отново им разказа историята, този път от самото начало. Как Патрик се върнал, а тя бродирала, как бил много изморен, толкова изморен, че не искал да излизат да вечерят навън. Каза им как сложила месото във фурната — „то и сега е там, пече се“ — и как изтичала до магазина за зеленчуци, и как се върнала, за да го намери проснат на пода.
— Кой магазин? — попита един от инспекторите.
Тя му обясни, а той се обърна и прошепна нещо на другия, който веднага излезе.
След петнайсет минути се върна, изписал цяла страница с бележки. Последва ново шушукане и докато Мери хлипаше, до ушите й достигнаха няколко от прошепнатите фрази: „… държала се е съвсем нормално… много весела… искала да му приготви хубава вечеря… грах… кейк с извара… невъзможно да е тя…“
След малко фотографът и лекарят си тръгнаха, а двама други мъже отнесоха трупа на носилка. После си отиде и онзи, който вземаше отпечатъците. Останаха двамата инспектори и двамата полицаи. Те бяха изключително мили с нея и Джак Нунан я попита дали не би предпочела да отиде някъде другаде, при сестра си може би или при собствената му съпруга, която ще се погрижи за нея и ще я подслони за през нощта.