— А каза ли ти защо съм тук?
Чейс поклати глава.
— Добре — рече Спенсър и му разказа всичко. Знаеше, че може да му се довери. Той поддържаше блог за неразрешени престъпления и двамата се бяха запознали, докато тя се опитваше да проследи Али. Първоначално се беше получила една доста объркваща ситуация — Чейс се опита да представи брат си Къртис за себе си, защото се срамуваше заради ухото си, и известно време Спенсър дори се страхуваше, че той може да е А. Но накрая всичко се изясни.
Когато Спенсър най-накрая му каза за Ноъл и бараката, Чейс присви зелените си очи.
— Значи… Ноъл не е приятелят на Али?
Спенсър въздъхна.
— Не. Върнахме се в началото.
— Ами тогава по-добре да тръгваме — каза Чейс, хващайки Спенсър под ръка.
Тя се запъна.
— Къде?
Чейс примигна.
— Отиваме да наблюдаваме онази къща от клипа.
Когато предишния ден Чейс й беше отишъл на гости, той й показа зърнестия запис от наблюдателна камера, на който се виждаше една къща в Роузууд. На няколко кадъра се виждаше момиче, което много приличаше на Али. Бяха решили днес да отидат да разследват, но след всичко, което се беше случило с Ноъл, Спенсър беше забравила за това.
Край тях премина автобус, изпускащ изгорели газове през ауспуха си.
— Нечий приятел се озова завързан в барака заради нас — рече нервно Спенсър. — Али знае, че сме по петите й. Не мога да позволя някой друг да пострада.
— Ами ако се окаже, че тя живее там? — попита Чейс. — Ако намерим доказателство, че е още жива, можем да я предадем на ченгетата и да сложим веднъж завинаги край на всичко това. И тогава никой няма да пострада.
Спенсър изкриви устни. В прозорците на паркираната наблизо кола премина сянка, която за миг придоби формата на човешка фигура.
Чейс имаше право. Ами ако откриеха нещо в къщата? Ако можеха още днес да сложат край на този кошмар?
Тя го погледна и кимна леко с глава.
— Добре. Да вървим.
Двайсет минути по-късно Спенсър и Чейс навлязоха с колата си в квартала в Западен Роузууд, който се славеше с по-ниските цени на домовете. Това, разбира се, беше доста относително: голямата табела „ИМОТИ ЗА ПРОДАН“ на входа му показваше дървени паркети и мраморни кухненски плотове във всяка къща. В далечината блестеше чисто нов обществен басейн. А местният супермаркет беше „Фреш Фийлдс“, където цената на литър мляко не падаше под пет долара.
— Ето я — каза Чейс, посочвайки групичка къщи. Те изглеждаха абсолютно еднакви, с имитации на старовремски газени лампи в предните дворове, с фалшиви капандури на покривите и оградени с раковини прозорци. На снимките от охранителната камера Али влизаше в къщата, която се намираше на ъгъла.
Спенсър спря колата и погледна към дома, потрепервайки от внезапно застуделия въздух. Къщата имаше боядисана в червено врата и цялата й предна веранда бе засипана със сухи листа. На прозорците нямаше щори — човек би си помислил, че Али ще се погрижи да има пълно уединение. Възможно ли бе това наистина да е тайното й убежище?
Спенсър погледна към съседната къща. Тревата в двора не беше окосявана доста време, а на предната веранда беше струпана купчина вестници. Никъде не се виждаха светнати лампи, отвътре не се разнесе лай на куче. Преди Спенсър и Чейс да си тръгнат от Филаделфия, те бяха проверили архивите на общинския съд за някаква информация, свързана с комплекса, и бяха установили, че доста голяма част от къщите още не са продадени. Съседната къща беше купена преди две години от Джоузеф и Хариет Максуел, възрастна двойка около седемдесетте, точно когато Иън Томас беше обвинен за убийството на Кортни Дилорентис; но цветята край верандата бяха повехнали и под входната врата беше пъхнато снопче рекламни флаери.
— Това ми изглежда идеалното място, където да се крие Али — промърмори Спенсър. — Толкова е запуснато. Никой няма да я види когато идва и си отива.
— Точно така. — Чейс се накани да излезе от колата, но се спря и се обърна към нея. — Спенсър. Сигурна ли си, че си готова за това?
Стомахът й се сви. Беше ли готова? Спенсър огледа паркинга. Той беше празен, но въпреки това тя имаше усещането, че я наблюдават. Погледна към гъстия шубрак в другия му край, след което се взря обезпокоена в заключения офис на предприемача, който се намираше от другата страна на улицата. Възможно ли бе някой да се крие вътре?
— Да — каза тя, слезе от колата и затръшна вратата зад себе си. Трябваше да го направи.
Небето имаше зловещ сивкав цвят, въздухът беше плътен и наситен с електричество. Зад гърба й се разнесе стържещ звук и косъмчетата на тила й настръхнаха.