— Толкова се радвам, че научи всичко — прошепна тя в ухото му.
— И аз се радвам — отвърна Майк.
Те се целунаха отново, силно и продължително. Ръцете на Майк шареха по гърба й. Тя отстъпваше леко към страничната врата и след секунди те бяха вече вътре и лежаха на дивана във всекидневната. Единственото нещо, за което Хана искаше да мисли в този момент, бяха устните на Майк върху нейните, топлината на ръцете му, тежестта на тялото му. Тя се вкопчи в него така, сякаш той бе спасителен пояс, след което бързо издърпа тениската си през глава.
Кожата й настръхна. Майк също съблече тениската си, разголвайки силните си гърди и оформените от лакроса мускули. Надвеси се колебливо над нея. Внезапно Хана осъзна какво щеше да се случи. Нещо, около което и двамата танцуваха от дълго време, за което се дразнеха един друг, планираха от седмици… но до което още не бяха стигнали. Все пак и за двамата щеше да е първи път, и те като че ли осъзнаваха, че моментът трябва да е специален. Но може би тук, в тази празна къща, в този ужасен ден, беше настъпил подходящият момент.
Хана разкопча копчето на дънките си. Погледът му се плъзна надолу.
— Съгласна ли си? — прошепна той с напрегнат глас.
— Да — отвърна тя, изпълнена с чувства. Тя се вкопчи в Майк и го придърпа към себе си по-близо от всякога.
4.
Изчезналото момиче
Когато по-късно същия ден Емили Фийлд изскочи през вратата на „Роузууд Дей“ след приключването на занятията й, тя беше посрещната от нежелани подвиквания.
— Госпожице Фийлдс! Аз съм Алиса Гейдън от „Филаделфия сентинъл“! Имате ли една минутка?
— Емили! Насам!
Просветваха светкавици. Репортери тикаха микрофони в лицето й. Емили се опита да мине покрай тях, но те я последваха.
— Вярно ли е, че вие сте открили Ноъл Кан в бараката зад училище? — извика жената от „Сентинъл“.
— Можете ли да ни кажете какво ви накара да отидете там? — изкрещя някакъв мъж.
— Да не би вие, момичета, да сте решили да се самоубиете? — изврещя нечий глас. — Затова ли излязохте в морето с онази лодка?
Емили потрепна. След взрива на круизния кораб всички се бяха евакуирали със спасителните лодки. Емили и приятелките й си бяха взели отделна лодка и отплаваха далеч от брега, за да скрият стария медальон на Табита — А. беше успял да го сложи в ръцете на Ариа и момичетата не искаха да бъдат свързвани с него. Но спасителната лодка се беше спукала в морето и те бяха попаднали в капан. Екипажът на кораба ги спаси и веднага тръгнаха слухове, че те са отплавали самички в морето, за да умрат.
Някой сложи ръка на рамото й, издигайки барикада между Емили и репортерите.
— Без коментар, без коментар, без коментар.
Беше директорът Епълтън. Той обгърна раменете на Емили и я поведе нагоре към паркинга на учениците.
— Съжалявам, скъпа — рече тихо той.
— Благодаря — отвърна искрено Емили.
Епълтън я остави до колата й, кимна с глава и след няколко окуражителни думи я остави там. Момичето се свлече на седалката на семейното волво комби. През последните няколко години тя й приятелките й се бяха превърнали в мишена на медиите — дори направиха филм за тях, наречен „Малка сладка убийца“. Всичко й беше толкова, толкова опротивяло.
Ако онези врани на телефонния стълб излетят в следващите десет секунди, всичко ще бъде наред, помисли си Емили, загледана в опънатите край дърветата жици. Птиците не помръднаха. Към тях се присъединиха още врани, изгърбени, черни петна на фона на сивото небе.
Тя въздъхна, извади телефона си и провери имейла си. Единственото съобщение беше от Хана: „Мацки, ще дойдете ли утре с мен на погребението на Греъм? Имам нужда от морална подкрепа“.
Ариа беше приела. Емили написа, че също ще отиде. Излезе от програмата и погледна с любов към тапета на екрана. На снимката бяха тя и приятелката й Джордан Ричардс на палубата на круизния кораб, който се отдалечаваше от Сан Хуан в Пуерто Рико.
Емили затвори очи, припомняйки си момента. Двете с Джордан се бяха сближили толкова бързо. Тя копнееше да може да поговори с нея, но Джордан се криеше от ФБР. Всъщност двете планираха да избягат заедно, но А. беше насочил ФБР към Модния крадец. Сега Джордан се криеше някъде на Карибите, за да избегне ареста си. Само ако можеше да се свърже с нея и да се разберат да се срещнат някъде. Все пак какво я задържаше тук? Това щеше да е идеалното бягство от А. Но всъщност нямаше никаква възможност да влезе във връзка с Джордан.