На завоя се появи жена с три кучета. Край нея профуча кънкьор, катеричка изскочи от храсталака. Спенсър се ощипа по дланта. Али не е навсякъде. Само че дали наистина вярваше в това?
Тя седна в колата си, пресуши бутилката с кокосова вода и включи радиото. Първото нещо, което чу, беше името на Ноъл Кан. Спенсър усили звука.
— … Макар че господин Кан е останал жив след нападението, той се нарежда сред нарастващия брой жертви в Роузууд, редом с Гейл Ригс, която беше убита на алеята пред новия си роузуудски дом, и Кайла Кенеди, пациентка в клиниката по изгаряния, която бе открита мъртва зад болницата — говореше мъж с дълбок баритон. — Повдигат се нови въпроси във връзка с вилнеещия сериен убиец. Освен това властите разследват възможна връзка с взрива на круизния кораб „Селебрити“ преди няколко седмици — на борда на който се намираха ученици от гимназията „Роузууд Дей“ и други училища от околността.
Спенсър потегли рязко назад, като едва не сгази една гъска. Само ако можеха да покажат есемесите от А. Те за нула време щяха да изяснят историята на този сериен убиец.
Тя сви по своята улица, опивайки се от великолепието на късната пролет. Цъфтяха хиляди цветя, черешови цветчета се сипеха от небето. Но когато забеляза спрелия пред къщата й новинарски микробус, тя натисна спирачката. Тъкмо се накани да обърне и да отиде някъде другаде — където и да е — когато репортерите се втурнаха към колата й.
— Госпожице Хейстингс, моля ви! — Юмруците им трополяха по прозорците. — Само няколко въпроса! Какво ви отведе до тялото на Ноъл Кан?
— Не ви ли идва всичко в повече? — извика друг репортер. — Мислите ли да се самоубиете?
Спенсър наведе глава и навлезе в алеята. Репортерите проявиха достатъчно разум, за да не я последват, но продължиха да подвикват. Отпред се появи рейндж роувърът на господин Пенитисъл. Странно; часът бе едва четири, а господин Пенитисъл обикновено се прибираше от работа едва след шест. След това се появи и самият той, застанал на прага, вперил поглед в приближаващата се кола на Спенсър. До него, със сериозно изражение на лицето, стоеше майката на Спенсър, облечена в къси до коленете панталони с цвят каки и стара бархетна риза от хотела „Четири сезона“ в курорта Свети Барт. Доведената сестра на Спенсър, Амилия, седеше на стъпалата, все още облечена в училищната си униформа — Спенсър не познаваше друго момиче, което да продължава да носи униформата си и след училище. Тя се подсмихваше самодоволно.
Спенсър спря пред къщата и ги погледна, усещайки, че става нещо.
— Ъъъ, здравейте? — рече тя, слизайки от колата.
Госпожа Хейстингс я привика към вратата.
— Добре, че се прибра — процеди тя през стиснати зъби.
Сърцето на Спенсър подскочи.
— К-какво има?
Госпожа Хейстингс я придърпа в къщата. Двата лабрадудъла на семейството, Руфъс и Беатрис, дойдоха да ги посрещнат, но госпожа Хейстингс не им обърна никакво внимание — което означаваше, че нещо наистина не беше наред. Тя погледна към годеника си.
— Ти й кажи.
Господин Пенитисъл, все още облечен в работния си костюм, въздъхна дълбоко и показа на Спенсър една снимка на телефона си. На нея се виждаше разбита всекидневна. Миг по-късно Спенсър разпозна тежките завеси с цвят на мед и мраморната холна маса.
— Рекламната ти къща? — рече тя с писклив глас. В нея се намираше паник-стаята, където тя й приятелките й бяха обсъждали А.
— Снощи ми се обадиха едни съседи — рече господин Пенитисъл с мрачен глас. — Минавали наблизо с кучето си и видели петната по прозорците и счупени стъкла по пода. А Амилия ми каза, че миналата седмица те е видяла да крадеш ключовете за рекламната къща от кабинета ми. Ти ли си направила това?
Спенсър стрелна с поглед Амилия, която буквално подскачаше от радост. Клюкарка.
— Разбира се, че не. Искам да кажа — да. Няколко пъти ходих дотам. Но снощи не съм я разбивала аз. Снощи си бях вкъщи. — Тя ги погледна умолително, но тогава се досети — предишната вечер само тя си беше вкъщи. Майка й и господин Пенитисъл бяха отишли на концерта на Амилия.
Той се прокашля и прехвърли на следващата снимка. На нея високо русокосо момиче стоеше в ъгъла на дневната, вперило поглед във входната врата. Това беше Спенсър.