— Това е невъзможно — изписка тя. — Някой ме е фотошопнал!
Господин Пенитисъл наведе глава.
— И кой би го направил?
— Сигурно онзи, който наистина е съсипал къщата. — Спенсър се отпусна на дивана във всекидневната. И това, разбира се, беше Али или нейният помощник. Но защо? За да изпратят ясно послание, че винаги са знаели за какво са разговаряли момичетата в паник-стаята? За да й създадат неприятности? Тя отново се замисли за присъствието, което бе усетила, когато двамата с Чейс отидоха в новия квартал. Може би Али знаеше, че са били там.
Тя подаде телефона на господин Пенитисъл.
— Знам как изглежда всичко. Но не бях аз. Честно. Обадете се в полицията. Кажете им да проверят за отпечатъци върху натрошените неща.
— Няма да е необходимо — отвърна навъсено господин Пенитисъл.
— Моля ви! — рече Спенсър. Трябваше да го направят — може би щяха да се появят отпечатъците на Али.
Госпожа Хейстингс притисна длан към челото си.
— Спенсър, трябва ли да ти уговорим нова среща с доктор Евънс?
— Не! — ахна Спенсър. Двете с Мелиса бяха посетили психоложката доктор Евънс предишната година и макар че консултацията сигурно щеше да й се отрази добре, тя не искаше да ходи там и да бъде принудена да лъже за по-голямата част от живота си. — Не съм потрошила аз къщата, но ще я почистя, ако това ще ви направи щастливи — рече тя със слаб глас.
— Почистването е едно добро начало — рече твърдо господин Пенитисъл.
Чук.
Главите на всички се обърнаха в посока към звука. Зад закритите с пердета прозорци се размърдаха две сенки. Госпожа Хейстингс се втурна към вратата с изкривено от гняв лице.
— Ще удуша проклетите репортери.
— Има ли някой вътре? — разнесе се сериозен дълбок глас. — Ние сме полицаи.
Госпожа Хейстингс замръзна на мястото си. Спенсър се втренчи в господин Пенитисъл.
— Не каза ли, че няма да се обаждаш в полицията? — прошепна тя.
Господин Пенитисъл примигна.
— Не съм звънял.
Той мина покрай майката на Спенсър и предпазливо отвори вратата. Двама униформени полицаи стояха на прага.
— Аз съм полицай Гейтс — каза по-високият от тях, показвайки значката си. Спенсър го разпозна — това бе същият човек, който й бе задавал въпроси за Ноъл в болницата. Стомахът й се сви.
Полицай Гейтс посочи човека, който седеше до него.
— Това е партньорът ми, полицай Мълвейни. Трябва да отведем Спенсър в участъка, за да й зададем няколко въпроса за престъплението, което разследваме.
Те погледнаха към Спенсър. Тя отстъпи назад към дивана. Бяха ли дошли, защото знаеха, че ги е излъгала?
— Какво престъпление? — Госпожа Хейстингс стоеше до масата, стиснала в ръката си голямата нефритова мечешка статуя, която тя и бащата на Спенсър бяха купили преди години в Япония.
Полицай Мълвейни, който имаше стоманеносиви очи и тънки устни, пъхна значката в джоба си.
— Получихме анонимно обаждане, че миналото лято госпожица Хейстингс е натопила друго момиче за притежание на наркотици.
Ушите на Спенсър зазвъняха. Какво?
Госпожа Хейстингс избухна в смях.
— Дъщеря ми не взема наркотици. И миналото лято тя беше в Университета на Пенсилвания за една изключително интензивна програма за университетска подготовка.
Високото ченге се подсмихна.
— Престъплението е било извършено в кампуса на Пен.
На бузата на госпожа Хейстингс потрепна нерв. Тя погледна към Спенсър, която гледаше замаяно. Анонимно обаждане. Притежание на наркотици.
Али.
Изражението й сигурно я беше издало, защото лицето на госпожа Хейстингс посърна.
— Спенсър?
В гърлото на Спенсър сякаш бе заседнала буца с размерите на хокейна шайба. Единствената картина, която се въртеше в главата й, беше от онази вечер, няколко седмици след началото на курса. Спенсър и приятелката й Келси Пиърс седяха на леглата си в стаята на общежитието, опитвайки се да запомнят огромно количество информация, когато на вратата изведнъж се почука.
— О, слава Богу! — възкликна Спенсър, скачайки от леглото.
На прага стоеше Финиъс ОКонъл, друг участник в подготвителния курс — и техен пласьор. Тя прегърна силно кльощавото му тяло, разрошвайки подстриганата му в стил емо-рок коса и игриво мушна с пръст опърпано изглеждащата му тениска на Деф Лепард, която сигурно струваше поне осемдесет долара в „Сакс“. След това каза с нервен глас:
— Добре, давай ги насам.
Финиъс пусна две хапчета в шепата й — едно за нея и едно за Келси. Спенсър му плати и той излезе с танцова стъпка през вратата. Келси му се поклони до земята. Спенсър му изпрати въздушна целувка. Двете изпиха хапчетата, учиха като луди и на следващия ден изкараха шестици на изпита.
Нищо чуцно, че след като Финиъс си тръгна, Спенсър потърси пласьор извън кампуса, макар това да доведе до ареста на двете момичета. Едва ли Финиъс ги беше издал на полицаите — вината беше и негова. А Келси? Наистина ли полицаите бяха повярвали на някой, който е лежал в психиатрична клиника?
— Сигурна съм, че има някаква грешка — рече тя с треперлив глас, отивайки при ченгетата. — Но, ъъъ, ще отговоря на въпросите им. — Тя беше на осемнайсет, което означаваше, че може да отиде сама в участъка. В никакъв случай нямаше да води този разговор в присъствието на семейството си. Колкото по-дълго майка й останеше в неведение, толкова по-добре.
Докато полицаите я отвеждаха до колата, репортерите снимаха и молеха за коментар. Въпреки суматохата, Спенсър чу звъна на телефона си. Тя го извади от джоба си и погледна екрана му. Веднага щом видя, че новият есемес е изпратен от непознат номер, й се прииска да си удари шамар. Естествено!
Това беше фасулска работа, Спенсър. Нали не мислеше, че ще запазя тайната ти завинаги?
А.