Финиъс пусна две хапчета в шепата й — едно за нея и едно за Келси. Спенсър му плати и той излезе с танцова стъпка през вратата. Келси му се поклони до земята. Спенсър му изпрати въздушна целувка. Двете изпиха хапчетата, учиха като луди и на следващия ден изкараха шестици на изпита.
Нищо чуцно, че след като Финиъс си тръгна, Спенсър потърси пласьор извън кампуса, макар това да доведе до ареста на двете момичета. Едва ли Финиъс ги беше издал на полицаите — вината беше и негова. А Келси? Наистина ли полицаите бяха повярвали на някой, който е лежал в психиатрична клиника?
— Сигурна съм, че има някаква грешка — рече тя с треперлив глас, отивайки при ченгетата. — Но, ъъъ, ще отговоря на въпросите им. — Тя беше на осемнайсет, което означаваше, че може да отиде сама в участъка. В никакъв случай нямаше да води този разговор в присъствието на семейството си. Колкото по-дълго майка й останеше в неведение, толкова по-добре.
Докато полицаите я отвеждаха до колата, репортерите снимаха и молеха за коментар. Въпреки суматохата, Спенсър чу звъна на телефона си. Тя го извади от джоба си и погледна екрана му. Веднага щом видя, че новият есемес е изпратен от непознат номер, й се прииска да си удари шамар. Естествено!
Това беше фасулска работа, Спенсър. Нали не мислеше, че ще запазя тайната ти завинаги?
А.
7.
Никакво уважение към мъртвите
Хана никога не беше влизала в църквата „Св. Бонавентура“ в Стария град на Филаделфия, но тя силно й напомняше за Роузуудското абатство, където се проведе мемориалната служба на Али. Въздухът също миришеше на тамян, сухи цветя и мухлясали библии. Същите издължени икони я гледаха от високите прозорци. Във вътрешността на църквата на преден план изпъкваше един орган, от чиято задна страна стърчаха тръби с фалическа форма, а в малките прорези на молитвените пейки се намираха същите песенници. Затвореният ковчег на Греъм се намираше в предната част на залата. Хана прехапа устни, стараейки се да не го поглежда.
Многобройната тълпа, дошла на погребението, минаваше мълчаливо през внушителните врати на църквата и по пътечката. Хана отново погледна през прозореца към полицаите, репортерите и хората, преминаващи по оживената градска улица. Зад тях по тротоара маршируваше група от мъже и жени на средна възраст, които носеха табели. Хана ги погледна с присвити очи, преди да влезе във фоайето. Това не бяха ли… протестиращи? На табелите се виждаха снимки на круизни кораби и бомби.
— Господин Кларк. Господин Кларк?
Хана рязко се обърна. Една дългокоса брюнетка, стиснала микрофон в ръка, изтича след някакъв мъж във фоайето. Когато го настигна, той вдигна глава и Хана едва не ахна на глас.
Това беше господин Кларк, баща на Табита и съпруг на Гейл Ригс. Под очите му имаше торбички, бузите му бяха хлътнали, а прошарените коси — разрошени. Беше ясно защо е дошъл: някога Греъм и Табита бяха двойка.
Хана глътна стомаха си; прииска й се да може да се слее със стената. В съзнанието й проблесна картината от покрива на курорта, когато Ариа блъсна Табита. Може и да не я бяха убили, но въпреки това я бяха наранили.
— Господин Кларк, може ли коментар по случая с убийството на дъщеря ви? — попита брюнетката, тикайки микрофона в лицето му.
Господин Кларк поклати глава.
— Няма никакъв случай в момента. Никакви следи.
— Властите проверяват съседните хотели за снимки от онази нощ, нали? — притисна го репортерката. — Наистина ли не са открили нищо?
Господин Кларк поклати глава.
— Ами смъртта на господин Прат? — попита жената. — Можете ли да коментирате?
Господин Кларк сви рамене.
— Очевидно става дума за медицинска небрежност. В организма на Греъм беше открито голямо количество роксанол. Край на историята.
— Но… — В този момент двама мускулести мъже, облечени в костюми, се появиха сякаш отникъде, сграбчиха я от двете страни и я изведоха от фоайето. Тя продължаваше да вика въпросите си. Господин Кларк избърса веждите си, изглеждайки така, сякаш всеки момент ще избухне в плач.
Роксанол? Хана извади телефона си и бързо потърси информация в Гугъл. Очевидно роксанолът беше другото име на морфина. Али с лекота би могла да увеличи дозата му и да го направи да изглежда като небрежност.
Тя почувства нечия ръка върху своята.
— Здрасти.
Емили беше облечена в намачкани черни вълнени панталони и черен пуловер с остро деколте, а червеникавозлатистата й коса беше прибрана, откривайки негримираното й лице, и тя изглеждаше дребна и млада. Момичето огледа фоайето.