— Аз и партньорът ми ще бъдем отвън денонощно — каза й той с джърсийски акцент. — Но можеш да ни се обаждаш винаги, когато се уплашиш от нещо.
Широка усмивка цъфна на лицето на Емили и тя забарабани весело с ръце по волана. Когато се уплашиш от нещо. Колко пъти бе умирала от страх, без да знае как да го прогони от душата си? Сега щеше да може да спи спокойно през цялата нощ. Щеше да ходи на джогинг из квартала без да се страхува да бъде нападната от някой непознат.
И въпреки това я изпълваха опасения относно случилото се. Котката определено беше пусната от торбата и Али сигурно щеше да го разбере. Яростта й беше ужасяваща — особено като се имаше предвид какво бе сторила досега. Тя си спомни тялото на Гейл на алеята пред къщата й. Ами ако Али беше направила нещо на Айрис? Поне ФБР вече я търсеха… но ако откриеха трупа й?
Емили слезе от магистралата на изхода за Роузууд и пое нагоре по хълма към дома. Когато десет минути по-късно паркира пред къщата, стомахът й се сви. Ами ако родителите й бяха научили по някакъв начин, че ФБР са я ескортирали от погребението до дома? Фуджи беше настояла да си мълчат за ставащото, но пред църквата имаше толкова много репортери — възможно ли бе те да кажат нещо? Нямаше никакво желание техните да я подлагат на разпит.
Тя нервно включи районната новинарска станция. Под звука на потракваща пишеща машина репортерът четеше новините от последния час. Обир в северната част на града. Кметът настоява за бюджетни съкращения. Катастрофа на Блу Рут. Нищо за полицейска активност. Емили въздъхна облекчено.
Слезе от колана и тръгна по пътечката към къщата, като внимаваше да не настъпи току-що засадените азалии на майка й. Вътре беше тихо. По килима се виждаха следи, които показваха, че скоро е бил чистен с прахосмукачка, а по масата във всекидневната не се виждаше прах. Когато Емили подуши въздуха, тя усети аромата на печени зити2. Това бе любимото ястие на сестра й Карълайн, но не ги бяха готвили откакто тя бе заминала за университета.
— Емили, виж кой е тук!
Майка й се появи в коридора. До нея застана самата Карълайн, облечена в тениска на Станфорд с дълги ръкави.
Емили примигна. Последния път, когато бе видяла по-голямата си сестра, беше в деня преди да отиде в болницата за секцио. Емили се беше превила над умивалника в банята на стаята на Карълайн в общежитието — сутрешното й прилошаване не я беше напускало през всичките девет месеца — а сестра й стоеше на прага и я гледаше презрително. Емили беше разказала на родителите си за бебето и те й бяха простили. Макар да казаха, че Карълайн също ще се обади и ще се извини, сестра й така и не го беше направила. Съдейки по изражението на лицето й, сигурно все още не умираше от желание да го направи.
Госпожа Фийлдс побутна Карълайн към нея.
— Сестра ти се прибра да те види.
Емили внимателно пусна раницата си на дървения под.
— Наистина ли?
Карълайн сви рамене и кичур златисточервеникава коса падна пред лицето й.
— Ами всичките ми изпити свършиха. Имах и ваучер за отстъпка при пътуване, затова…
— Затова изненадка! — довърши бързо госпожа Фийлдс. — Семейството трябва да бъде заедно, не си ли съгласна, Карълайн? — Тя отново я смушка. — Дай на Емили онова, което донесе.
Устните на Карълайн потрепнаха. Тя грабна една найлонова торбичка и я подаде на сестра си. Ръката на Емили докосна нещо памучно. Това беше същата станфордска тениска като на Карълайн.
— Благодаря — промърмори Емили, притискайки тениската към гърдите си.
Карълайн кимна вдървено.
— Цветът ще ти отива. Пък и реших, че ще ти стане, след като… — Тя замълча, но Емили се досети какво щеше да каже. След като вече не си бременна.
— И така! — Госпожа Фийлдс плесна с ръце. — Ще ви оставя да си поговорите. — Тя се усмихна окуражаващо на Карълайн и отиде в кухнята. Емили седна на едно от креслата във всекидневната; нервите й бяха изопнати.
Карълайн остана права, устните й потрепнаха. Тя се взираше безучастно в снимката на плевня, която висеше във фоайето, сякаш никога досега не я беше виждала, макар тя да беше там от петнайсет години.
— Тениската ми харесва — каза Емили, потупвайки пакетчето, което лежеше в скута й. — Благодаря ти отново.
Карълайн я стрелна с поглед.
— Няма защо.
Тя изглеждаше адски измъчена. Емили кръстоса крака, после отново ги изпъна. Чувстваше се ужасно. За какво щяха да разговарят? Защо майка й ги караше да правят това? И, наистина, Карълайн още ли й беше ядосана? Трябваше да го преодолее.