— Ако искаш се качвай горе — каза Емили. Думите прозвучаха по-горчиво, отколкото бе възнамерявала. — Не е нужно да стоиш с мен.
Карълайн сви устни.
— Опитвам се, Емили. Не е нужно да се ядосваш.
— Аз да съм ядосана? — Емили стисна здраво облегалките на креслото. След това въздъхна. — Добре. Може би съм ти малко ядосана. И за милионен път ти се извинявам, че ти натресох тайната си — не трябваше да го правя. Искаше ми се да го беше приела малко по-различно.
Очите на Карълайн проблеснаха.
— Аз те приех при мен — отвърна тя с приглушен глас. — Давах ти пропуск за стола. Не казах на мама. Какво повече искаш?
Сърцето на Емили биеше все по-бързо.
— Никак не ми се прибираше в стаята ти. Освен това бях бременна — онова надуваемо легло беше толкова неудобно.
— Никога не се оплака — отвърна раздразнено Карълайн.
— Нямах усещането, че мога да го направя! — възкликна Емили. — Ти ме караше да се чувствам толкова нежелана! — Внезапно тя се почувства ужасно изморена. Изправи се и се обърна към стълбището. — Забрави. Аз ще се махна.
Емили сложи ръката си на перилата, преглъщайки сълзите си. Когато стъпи на първото стъпало, Карълайн я хвана за ръката.
— Недей така, чуваш ли? Държиш се глупаво.
Емили се вцепени. Изобщо не се чувстваше глупаво. Само още пет минути, помисли си тя. Ако сестра й продължаваше да се държи гадно, тя със сигурност щеше да се затвори в стаята си.
Върна се и седна в същото кресло. Карълайн седна срещу нея. Минаха няколко секунди. В кухнята подрънкваха тенджери и прибори.
— Права си. Просто не знаех как да се държа онова лято — каза най-накрая Карълайн. — Страх ме беше за теб и за бебето. Но и не исках да мисля за него като за бебе. Не можех да си позволя да се привържа към него — струваше ми се адски трудно.
Емили прехапа устната си.
— Ами, да. — Това не беше кой знае какво извинение.
Карълайн наведе глава.
— Толкова пъти те чувах как плачеш посред нощ…
Емили се загледа разсеяно във фигурките, които майка й събираше и подреждаше в големия скрин в ъгъла на стаята. Тя също си спомняше плача. Но поне имаше Дерик, приятелят й, с когото работеше в ресторанта за морска храна на Пенс Лендинг. Той й служеше като един вид заместител на Карълайн.
— Нали ми е роднина — беше проплакала веднъж пред него. — Но дори не ме поглежда. Онази нощ разговаряше по телефона доста след един и половина, а аз лежах на пода до нея. Бях толкова уморена и тя го знаеше, но не затвори.
— Защо не останеш при мен? — беше й предложил Дерик. — Ще спя на дивана. Няма проблем.
Емили го беше погледнала. Дерик беше толкова висок, че когато сядаше на пейката, дългите му крака се подгъваха под странен ъгъл. Беше я погледнал напрегнато и нежно иззад очилата си с телени рамки.
Беше се зачудила дали да не приеме предложението му, но след това сви рамене.
— Не. Сигурно и без това ти стъжнявам живота, като те занимавам с проблемите ми. — После го беше целунала по бузата. — Но си много мил.
Сега беше ред на Карълайн да въздъхне.
— Просто не можех да разбера онова, с което се сблъскваше тогава.
Емили кимна. В това нямаше спор.
— И защо си тук сега? Защо просто не остана там?
Карълайн отмести погледа си.
— Получих писмо. Уплаших се, че ако не си дойда този път, може да стане твърде късно.
Тръпки полазиха по гърба на Емили.
— За какво говориш? Кой ти е писал писмо?
— Не знам. Беше подписано просто със загрижен приятел. — Карълайн преглътна. — В него пише, че си много разстроена и може да направиш нещо… неразумно. — Очите й проблеснаха. — Страхувах се, че повече няма да те видя.
Кожата на Емили настръхна. Не за пръв път чуваше слуховете за самоубийство, но писмото беше вече прекалено.
— Случиха ми се доста неприятни неща, но всъщност съм добре — увери тя сестра си.
Карълайн не изглеждаше особено убедена.
— Сигурна ли си?
— Разбира се, че съм сигурна. — Тя се поколеба, знаейки, че трябва да подбере следващите си думи изключително внимателно. — Но бих искала да видя това писмо. У теб ли е?
Карълайн сбърчи вежди.
— Изхвърлих го. Не можех да изтърпя да го гледам в стаята ми.
— На ръка ли беше написано? Имаше ли марка?
— Не, беше напечатано. Не помня откъде беше изпратено. — Карълайн се взря в нея с любопитство. — Знаеш ли кой може да го е написал?