— Но не искам и ти да се окажеш мъртва накрая. — Мелиса застана зад нея и стисна раменете й. — Ако имаш нужда от нещо, каквото и да е, искам да помогна. Мразя тази кучка толкова, колкото и ти.
Тя прегърна Спенсър, после я потупа по рамото. Обади ми се, произнесе само с устни, преди да излезе и да затвори вратата.
Спенсър седна на леглото и се облегна на таблата му, завила скута си с одеяло. Какво се беше случило току-що? Сестра й вече е нейна съюзница? Време беше… но същевременно сега не му беше времето. Макар Фуджи да беше осигурила охрана и на семейството й, това не устройваше напълно Спенсър. Мелиса трябваше да стои колкото се може по-далеч от Али.
Няколко минути по-късно на вратата се позвъни. Спенсър отново скочи с разтуптяно сърце, но този път причината беше съвсем различна. Чейс.
Тя се огледа в огледалото, пооправи прическата си. Дали стигащата малко над коляното рокля на Тори Бърч не беше твърде официална? Все пак двамата щяха да излизат просто на кафе. Тя погледна към дънките си, сгънати и прибрани на рафта в килера. Дори не знаеше защо толкова се притеснява — Чейс беше просто приятел. Който много й помагаше, разбира се — и беше доста сладък — и към който се чувстваше задължена, тъй като той знаеше за Али. Но Спенсър нямаше представа защо се гримира толкова дълго и защо, щом се сетеше как предишния ден Чейс душеше из рекламната къща на господин Пенитисъл, на лицето й се появяваше лека усмивка.
На вратата отново се позвъни. Спенсър изстена, нахлу чифт обувки с ниски токчета и затропа надолу по стълбите точно когато госпожа Хейстингс отваряше вратата.
— О, здравей, Чейс.
Той влезе в антрето. Усмихна се, щом видя Спенсър, след това я огледа от глава до пети.
— Леле. Изглеждаш страхотно.
Спенсър се изчерви. Чейс беше облечен в маскировъчни панталони и тениска. Но преди да му каже, че ще отиде да се преоблече, той й предложи ръката си.
— Хайде. Да се махаме оттук.
Отвори и вратата на хондата си, след което потегли. Пое по пътя към града, след което зави към някакво предградие, което беше непознато на Спенсър.
— Къде се намираме? — попита тя, оглеждайки се. Съдейки по знамената с червено, бяло и зелено, които висяха от терасите на старомодните тухлени къщи от двете страни на улицата, сигурно половин Италия си беше събрала палатките и се беше преместила тук.
— Ще видиш — отвърна Чейс, докато паркираше край тротоара пред едно невзрачно изглеждащо кафене. Отново й отвори вратата и подаде ръка, за да й помогне да излезе, но после бързо я пусна. След това я поведе към кафенето. Вътре миришеше силно на еспресо. Залата имаше мраморен под, бронзови барове и маси и столове от ковано желязо. От тонколоните се разнасяше оперна музика.
— Я виж кой е тук! — разнесе се нечий глас и иззад бара се появи един мъж с посребряла коса, облечен в раиран костюм от три части. Той прегърна силно Чейс, разнасяйки около себе си силна миризма на пури. Спенсър пристъпи смутено от крак на крак. Мъжът й приличаше на някой, излязъл от „Семейство Сопрано“.
— Спенсър, това е Нико — каза Чейс, когато мъжът се отдръпна. — Нико, Спенсър.
Нико огледа Спенсър от главата до петите, после тупна Чейс по рамото.
— Добър улов, приятелче.
— О, ние сме просто приятели — отвърна бързо Чейс, поглеждайки към Спенсър. Тя се усмихна.
Нико им намигна, сякаш не беше повярвал на думите му, след което с широк жест им показа залата. Няколко двойки бяха насядали по масите. Един възрастен мъж решаваше кръстословица в ъгъла.
— Сядайте където пожелаете.
Спенсър се настани на един от столовете и се огледа. От тавана висяха метални гърнета. По стените бяха накачени милиарди черно-бели фотографии на жени със сериозни лица, които държаха в ръцете си бебета или готвеха на печки в кухните си. Освен това имаше стари реклами на италиански и плакати за представления на опери, за които не беше чувала. Обстановката й напомняше за Париж или Рим. Тя се наведе напред.
— И ти откъде знаеш за това място?
Чейс се усмихна.
— Открих го, докато работех върху един от случаите в блога. Нико ми осигури много вътрешна информация — плюс това ми даде билети за опера.
Спенсър скръсти ръце.
— Аз си мислех, че операта е само за стари дами.
— Съвсем не — увери я Чейс. — Не мога да повярвам, че никога не си ходила. Някой път ще те заведа.
Спенсър се усмихна.
— Ще се радвам. — Доскоро, когато си мислеше за бъдещето, тя си представяше как А. най-после се е докопал до тях и ги е наказал. А сега сякаш някаква огромна каца с мръсна вода, която бе заемала твърде много място в съзнанието й, най-накрая се беше изпразнила.