— За какво си мислиш? — попита я Чейс.
Спенсър си пое дълбоко дъх.
— За това как нещата внезапно се промениха — призна си тя. — Имам предвид цялата тежест, която се стовари от раменете ми.
— Мога да си представя — каза Чейс.
— Знам, че не трябва веднага да се отпускам. Може би все още ме наблюдават. — След тези думи Спенсър хвърли един поглед през матовото стъкло на прозореца. Над улицата прехвърчаха гълъби. По тротоара забързано премина някакъв служител в общинския паркинг, стиснал апарат за таксуване в ръка.
— Знаеш ли как върви разследването? — прошепна Чейс.
— Ами аз предадох верижката на Фуджи — отвърна Спенсър. — Сега от тях зависи да разгадаят останалото. — Внезапно косъмчетата на тила й настръхнаха. Тя вдигна глава точно когато входната врата изскърца и се отвори, почти убедена, че на прага ще се появи Али. Вместо това влезе просто една възрастна жена, която мина покрай тях и започна да бърше съседната маса.
Спенсър погледна към Чейс.
— Не мисля, че трябва да говорим за Али на обществени места.
Чейс кимна.
— Ясно.
Нико отново се появи и им сервира поръчката в малки деликатни чашки от китайски порцелан.
— Грацие3 — каза Спенсър, опитвайки се да влезе в духа на заведението, след което вдигна чашата си от чинийката. Това беше най-гъстото, най-божествено вкусно кафе, което беше пила в живота си. — Леле! — каза тя, след като преглътна.
— Казах ти, че е добро. — Чейс извади една салфетка от сребърната стойка, поставена в средата на масата, и й я подаде. Известно време двамата седяха мълчаливо. Нико почистваше малките чашки за еспресо зад бара и тихо си подсвиркваше. — Веднъж поканих Нико на неделна вечеря у дома — призна тихо Чейс, докато го гледаше. — Родителите ми ме погледнаха така, сякаш бях откачил. Бяха сигурни, че полицията ще нахлуе в къщата ни.
— Мама сигурно щеше да направи същото — рече Спенсър и подпря с ръка брадичката си. — Вашите организират ли големи неделни вечери?
Чейс се облегна назад.
— Имам огромно семейство, така че настава истинска лудница. Но ако престанем да се събираме, ще ми липсва.
Той описа ястията, които приготвяше майка му, еднаквите вицове, които прадядо му разказваше всеки път, пиеските, които малките му братовчеди разиграват по време на десерта.
— Звучи забавно — каза Спенсър. — Винаги съм искала да имам семейство, в което всички наистина да се харесват.
Чейс се усмихна.
— Можеш да дойдеш винаги, когато пожелаеш.
В гърдите на Спенсър нещо изпърха.
— Първо ме каниш на опера, после на вечеря… а след това?
— Бих казал абитуриентски бал… но минало-свършено — изтърси Чейс. — Така да се каже.
Спенсър се изкиска. Харесваше й закачливото му флиртуване. Внезапно, когато го погледна, тя видя на лицето му нервно, развълнувано изражение, сякаш всеки момент щеше да я целуне. Тя се замисли за миг, след което се наведе напред.
Бийп!
Мобилният й телефон звънна силно в тихата зала.
— Уф — каза Спенсър, поглеждайки в чантата си.
Номерът на подателя представляваше смесица от букви и цифри. Стомахът й се сви. Тя бързо прочете есемеса.
Наистина ли искаш още един невинен живот да ти тежи на съвестта, Спенс? Тогава се откажи от играчката си.
А.
Кръвта се отдръпна от лицето й.
— Спенсър? — Чейс докосна ръката й. — Какво има?
Спенсър огледа малкото кафене. Нико включи мелачката за кафе. Двама от влюбените на съседните маси се хранеха един друг с каноли. Внезапно въздухът се проясни. Спенсър знаеше точно какво да направи.
— Нищо — отвърна тя. Стисна здраво телефона си и вкара номера на агент Фуджи. Току-що получих нов есемес — написа тя, прикрепяйки съобщението — Погрижете се.
3 Благодаря (ит.) — Б.пр.
15.
Момичето от галерията
Четвъртък следобед Ариа сви по пътя към Стария Холис и си намери място за паркиране на улицата. След това слезе от колата, взе портфолиото си от задната седалка и се изправи пред галерията на майка си. Тя беше разположена в голяма викторианска съща с еркерни прозорци и голяма веранда. На предния прозорец висеше фигурка-слънцеуловител, а от стряхата висяха камбанки. Цветните лехи в предната полянка бяха пълни с цъфнали лалета. Днес беше първият й работен ден и тя опитваше да изпита радост, но чувстваше единствено вцепенение. Портфолиото натежа в ръката й. Тя се съмняваше, че Джим, собственикът на галерията, ще започне да продава творбите й, но майка й настоя да донесе всичко, върху което работи.