— Госпожице Монтгомъри?
До Ариа беше застанал един висок полицай с щръкнала коса.
— Д-да? — отвърна тя със заекване.
Полицаят — който имаше ръце като на Попай Моряка и червеникава ниско остригана коса — пристъпи към нея.
— Казвам се Кевин Гейтс, от полицейското управление на Роузууд. Можете ли да ми отделите минутка, момичета?
Ариа се намръщи.
— Вчера разказахме на полицията всичко, което знаем.
Гейтс се усмихна мило и кожата около очите му се набръчка. В него имаше нещо, което му придаваше излъчване на плюшено мече.
— Знам. Просто искам да се убедя, че моите хора са ви задали правилните въпроси.
Ариа се ухапа силно от вътрешната страна на бузата. След като Ноъл пострада, тя отново чувстваше, че трябва да си мълчи за А. Не можеше да рискува още някой да се превърне в жертва.
Гейтс ги отведе настрани, в по-уединената част на залата, до една ваза с изключително изкуствено изглеждащи лилии. След като всички насядаха по диваните, той погледна в бележника си.
— Вярно ли е, че сте получили есемеси, в които е пишело, че Ноъл се намира в бараката?
Макар да се намираха доста встрани, Ариа не можеше да се отърве от усещането, че всички в чакалнята ги гледат. Господин Кан надникна иззад списанието. Едно момче с пуловер на Епископалната академия ги гледаше изпод качулката си. Мейсън Байърс, едно от приятелчетата на Ноъл от отбора по лакрос, който седеше до масата в другия край на стаята, спря да разбърква тестето карти и вдигна глава, поглеждайки към групичката им.
— Аз получих ръкописна бележка, не есемес — поясни Хана. — И в нея пишеше да отида в бараката. Обадих се в полицията за всеки случай, ако се окажеше, че наистина има заплаха.
Гейтс си отбеляза нещо в бележника.
— И добре си направила. Онзи, който ви е изпратил това съобщение, най-вероятно е наранил господин Кан — или поне е видял кой го е направил. Носиш ли бележката със себе си?
Хана го погледна притеснено.
— Вкъщи е.
Гейт спря да записва.
— Ще ни я донесеш ли колкото се може по-скоро?
— Ами, да. — Хана потърка носа си със смутено изражение.
Гейтс се обърна към Ариа.
— Господин и госпожа Кан казаха, че същата сутрин си им звъняла няколко пъти, за да ги питаш дали Ноъл се е прибрал. Имало ли е причина да се притесняваш за него?
Ариа положи всички усилия, за да не се спогледа с приятелките си. Беше се обадила онази сутрин, защото възнамеряваше да предаде Ноъл в полицията. Като съучастник на А.
— Не си вдигаше телефона — отвърна просто тя. — Аз съм приятелката му.
Гейтс погледна към Спенсър и Емили.
— Вие двете също сте били при бараката, нали?
— Точно така — отвърна нервно Емили, чоплейки картонената си чаша с кафе.
— Видяхте ли някой, който да изглежда подозрително? Двама души, които може да са откарали Ноъл там?
Спенсър и Емили поклатиха глави.
— Видях само група деца, които играеха футбол — отвърна Спенсър.
— Чакайте малко. — Емили се наведе напред. — Двама души?
Гейтс кимна.
— Екипът криминалисти изследва внимателно снимките на господин Кан в бараката. Сложният начин, по който е бил завързан и му е била запушена устата, може да бъде постигнат само от двама души.
Момичетата се спогледаха. Очевидно са били Али и помощникът й. И това беше доказателство, че Ноъл наистина не беше съучастникът на Али.
— Имате ли поне някаква представа кой може да е направил това? — настоя Гейтс.
Настъпи продължителна тишина. Ариа преглътна на сухо. Устните на Хана потрепнаха. Погледите на Спенсър и Емили шареха навсякъде, само не и към полицая. Сигурно си личеше, че всички лъжат, но просто нямаше как да кажат истината.
Най-накрая Гейтс им благодари и си тръгна. Хана скри лице в шепите си.
— Какво да правя, мацки? — изстена тя. — Не мога да им дам бележката.
— Ако не им я дадеш, ще си помислят, че крием нещо. — Спенсър се отпусна назад на дивана. — Може би просто трябва да им разкажем какво става.
Ариа присви очи.
— И да рискуваме още някой да бъде наранен?
— Трябва да разберем кой помага на Али. — Спенсър погледна предпазливо към ченгето, което сега разговаряше с родителите на Ноъл. — След това можем да им разкажем всичко.