Но тогава забеляза, че има и второ съобщение. Погледна към екрана и изтръпна. Второто беше от непознат подател.
Точно когато се сдобриш с татко, аз ще ти отнема всичко. Да не кажеш, че не си получила предупреждение от мен.
А.
— Хана? — Господин Мерин се обърна към нея. — Добре ли си?
Ръцете на Хана трепереха. Това заплаха срещу баща й ли беше?
Тя препрати съобщението на Фуджи. След това погледна баща си, който я гледаше разтревожено от края на коридора.
— Добре съм — отвърна уверено тя. И наистина беше така. Щом Фуджи работи толкова усърдно по случая, че да не може да приема обажданията на Хана, значи се грижи всички да са в безопасност.
Дано наистина да е така.
17.
Стените рухват
Петък сутринта Спенсър и Чейс седяха в „Уърдсмитс Букс“. Помещението миришеше на прясно сварено кафе и захаросани бухтички, от тонколоните се носеше тих джаз, а на импровизираната сцена един поет рецитираше последните си творения в сферата на белия стих. Книжарницата представяше поредица рецитали, наречена „Утринна муза“, в която местни автори четяха творбите си на жадните за кафе клиенти.
— Страхотно беше, нали? — попита Чейс, когато поетът завърши своята безкрайна поема в бял стих и двамата се изправиха, за да си вървят. — Този човек има невероятен усет за метафоричност. Ще ми се аз да можех да пиша такива стихотворения.
Спенсър повдигна вежда.
— Това означава ли, че пишеш стихове?
— Понякога. — Чейс изглежда се смути. — Но повечето се оказват много смотани.
— С удоволствие бих ги прочела — рече тихо Спенсър.
Той срещна погледа й.
— С удоволствие бих написал едно за теб.
В стомаха на Спенсър запърхаха пеперуди, но тя бързо отмести поглед встрани, изпълнена с вина. Заплахата на А. срещу Чейс. Дали не трябва да го предупреди?
— Добре ли си? — попита Чейс.
— Разбира се. — Спенсър се прокашля. — И така… напоследък да се е случвало нещо?
Чейс сбърчи вежди.
— Какво например?
— Нещо… странно? — Спенсър не знаеше как да се изрази. Изречение като Да имаш усещането, че някой те наблюдава само щеше да го раздразни.
Чейс сви рамене.
— Единственото странно нещо в момента е, че ти ми обръщаш внимание. — Той наведе глава. — Което, между другото, много ми харесва.
— И на мен ми харесва — каза Спенсър и бузите й пламнаха. Трябва просто да му го каже. Но всичко беше в ръцете на Фуджи, нали? Може би Чейс също имаше охрана, която беше толкова тайна, че дори те не знаеха, че е тук.
— По-добре да отивам на училище — промърмори тя, стана и хвърли пластмасовата си чаша в металната кофа до масата им.
Чейс излезе след нея на улицата и двамата се разделиха с въздържана прегръдка.
— Мога ли да ти се обадя по-късно? — попита нетърпеливо той.
— Със сигурност. — Спенсър му се усмихна свенливо.
Тя запази невинния израз на лицето си, докато Чейс не се скри зад ъгъла. После извади телефона си, намери номера на Фуджи и го набра. За нейно голямо раздразнение отново бе прехвърлена на гласова поща. Точно както шестте й други обаждания до Фуджи през последните двайсет и четири часа.
— Обажда се отново Спенсър Хейстингс — каза тя след сигнала. — Просто проверявам дали са осигурени охранителни мерки за приятеля ми Чейс — наистина се притеснявам за него. Освен това си мисля, че и сестра ми ще има нужда. Нали получихте верижката с емблемата на „Акура“? А писмото ми?
Предишният ден, тъй като изпращането на имейли беше твърде рисковано, тя отнесе на ръка в офиса на Фуджи едно писмо, в което описваше връзки и изводи. Като например как Али и/или помощникът й са били в Ню Йорк няколко месеца по-рано, когато Спенсър, майка й, господин Пенитисъл и неговите син и дъщеря бяха посетили града — Спенсър беше получила съобщението от А. буквално в секундата, когато господин Пенитисъл я беше заварил в леглото със сина му Зак. Може би А-отборът също беше отседнал в хотел Хъдсън. Може би щеше да е полезно да проверят пътническите декларации за влака „Амтрак“ от тези дни.
— Моля ви, обадете ми се при първа възможност — изчурулика Спенсър. След това затвори и зави към „Роузууд Дей“. След като паркира колата, тя слезе и тръгна през мократа трева към детските люлки, където винаги се срещаше с приятелките си — известно време не бяха разговаряли за А. и може би сега беше моментът. Емили мързеливо се полюшваше на люлката и краката й се търкаха по земята. Ариа издърпа един конец от качулката на яркозеленото си яке. Хана се оглеждаше в кръглото огледалце на пудриера „Шанел“. Това бе една от онези красиви пролетни утрини, когато буквално всички гимназисти се мотаеха из двора преди първия звънец.