— Да го преодолея? — изпищя Емили, връхлетяна от гняв, какъвто не бе изпитвала досега. — Как мога да го преодолея, когато тя продължава да го прави?
— Нищо не прави! — изкрещя в отговор Карълайн. — Тя е мъртва! Приеми го! Няма я и вината за всичко това е само твоя и ничия друга!
Емили нададе животински рев, хукна към сестра си и я сграбчи за раменете.
— Защо не можеш да ми повярваш? — изпищя тя. Как може Карълайн да не разбира? Как може семейството й да вярва, че тя си е измислила всичко, че е извършила нещо толкова ужасно?
Карълайн отблъсна Емили настрани и тя се удари в стената. После отново се хвърли срещу сестра си и внезапно двете се озоваха на земята. Силното тяло на Карълайн се притискаше в тялото на Емили. Ноктите й драскаха лицето на Емили. Тя изпищя и опря коленете си в корема на Карълайн, след което обви ръцете си около нея и я събори настрани. Очите на Карълайн проблеснаха. Тя оголи зъби и ухапа силно ръката на сестра си. Емили изкрещя и се отдръпна, вперила поглед в белезите от зъби и обелената си кожа.
— Момичета! — проплака госпожа Фийлдс. — Момичета, престанете!
Две ръце сграбчиха Емили през кръста и я изправиха на крака. Емили почувства горещия дъх на баща си, но беше толкова ядосана, че го изблъска с лакти. Протегна ръце и сграбчи кичур от косата на Карълайн. Сестра й изпищя и се изскубна, но Емили успя да изтръгне няколко косъма от главата й. Карълайн се блъсна с цяло тяло в Емили, запращайки я в другия край на стаята, където тя се блъсна в скрина с фигурките, които колекционираше майка й.
Разнесе се скърцащ звук, скринът се наклони на една страна и бавно, бавно, бавно започна да пада. Госпожа Фийлдс изтича към него, опитвайки се да го хване, но пристигна твърде късно, а той беше твърде тежък.
Подът се разтрепери. Разнесе се трясък на счупено стъкло и всички фигурки се пръснаха по пода. Внезапно настъпи пълна тишина. Емили и Карълайн спряха и се обърнаха. Госпожа Фийлдс се отпусна на колене, вперила поглед в разрухата. Или поне това си мислеше Емили, че прави, докато майка й не се обърна. Лицето й беше станало призрачно бяло. Устата й беше отворена и тя се опитваше да си поеме въздух. Ръцете й се бяха вкопчили в гърдите, а на лицето й бе застинал израз на ужас.
— Мамо? — Карълайн изтича до нея. — Какво става.
— Мисля… моето… — Това беше всичко, което успя да произнесе госпожа Фийлдс. Тя се вкопчи в лявата й ръка и се срина настрани.
Карълайн издърпа безжичния телефон от гнездото му на бюрото. Пръстите й бързо набраха 911.
— Помощ! — извика тя, когато някой се обади. — Майка ми получи сърдечен пристъп!
Емили коленичи безпомощно до майка си.
— Мамо, съжалявам — произнесе тя през сълзи, вперила поглед в ококорените, отчаяни очи на майка си.
Господин Фийлдс се приближи и пъхна един аспирин в устата на съпругата си, след което я накара да го глътне. Секунди по-късно откъм улицата се разнесе вой на сирени. Парамедиците връхлетяха през входната врата. Те избутаха Емили и останалите настрани и започнаха да прикачат към госпожа Фийлдс разни монитори и кислородна маска. Двама силни мъже я прехвърлиха в една носилка и преди Емили да се усети, вече я изнасяха навън.
Всички изтичаха пред къщата, където беше спряла линейката. Двама съседи бяха излезли на моравите си да позяпат.
— Само двама могат да дойдат с нас — каза главният парамедик на господин Фийлдс. — Останалите могат да карат след нас.
Господин Фийлдс погледна към Емили.
— Остани тук — изръмжа той. — Хайде, Карълайн.
Емили се скри в къщата, сякаш бе получила ритник от него. Баща й никога досега не й беше говорил по този начин.
Тя затвори вратата и се облегна на нея, дишайки тежко. В кухнята всичко беше така, както го бяха оставили. Вилиците лежаха в чиниите. Кафемашината писукаше силно, показвайки, че кафето е готово. Скринът в дневната лежеше разбит на пода, а около него бяха пръснати начупените фигурки. Емили отиде при тях и коленичи. Любимата краварка на майка й беше обезглавена. До отдушника се въргаляше отчупена ръка, стиснала котле. Малките балерини бяха останали без крака, спокойно изглеждащите кравички нямаха рога и опашки.
Искаше й се да намери Али и да я удуши с цялата си сила. Но единственото, което й оставаше, бе да гледа натрошените останки от най-ценните притежания на майка й и да плаче.