Ариа въздъхна.
— Не искам да обидя баща ти или адвокатите, но във всички вестници пише, че ФБР иска да създаде прецедент с нас. Което почти ни гарантира отиване в Ямайка.
Спенсър стисна зъби.
— Е, може би все пак Фуджи ще осъзнае каква е истината. Или пък Али ще се издъни.
— Това няма да стане — каза унило Емили. — Али постигна точно онова, което искаше. И някога да се е дънила?
— Наистина смятам, че не трябва отново да започваме да ровим, мацки — предупреди ги Спенсър.
— Но ние имаме улики — каза Ариа. — Онова подправено видео. Който и да е Н.
Спенсър крачеше в кръг.
— Знам, но…
— Твоят приятел Чейс го бива с компютрите, нали, Спенс? — рече умолително Хана. — Може би ще успее да увеличи клипа и да покаже лицата на момичетата, да докаже, че не сме били ние.
Спенсър сви устни.
— Не искам да го подлагам на риск.
— Той вече е подложен — напомни й Ариа.
Настъпи продължителна пауза. На магистралата някакъв камион смени скоростите си със стържене.
— Аз няма да отида в Ямайка — каза твърдо Хана. — Искам да остана в Роузууд.
Ариа преглътна тежко.
— Аз също.
Спенсър погледна към тъмното небе. Ариа беше права. Ако Али искаше да се добере до Чейс, то планът вече беше задействан. Спенсър не се беше чувала с него още отпреди ареста, но знаеше, че той би направил всичко за нея.
В дома й светна лампа; Спенсър очакваше всеки момент майка й да се появи на задната веранда.
— По-добре да се прибирам. Но ще го направя, Хан. Ще се свържа с Чейс.
— Добре. — В гласа на Хана прозвуча облекчение.
Спенсър тръгна надолу по хълма с разтуптяно сърце. За щастие лампата угасна почти веднага и никой не се появи на задната веранда. Тя заобиколи къщата и излезе отпред, оглеждайки първо паркираната на алеята кола, а след това и останалите край тротоара. Ако се опиташе да се измъкне, те щяха да я забележат — трябваше да вземе автобуса. Спирка имаше само на миля оттук, на Ланкастър авеню.
Спенсър погледна към обувките си, доволна, че е с маратонки. Едва ли ще се получи, помисли си тя и се затича. Това беше единственият начин.
Половин час по-късно Спенсър се качи в ярко осветения, смърдящ на цигари автобус за Филаделфия и се отпусна на една от седалките. От другата страна на пътеката една жена четеше брой на Филаделфия сентинъл. На първа страница се мъдреше снимката на Спенсър.
„Последната лъжа бе капакът на всичко“, гласеше заглавието. Спенсър се обърна към прозореца и се сгуши в стола, за да изглежда по-малка. Цяла седмица бе избягвала да гледа новини, защото знаеше, че ще види само подобни истории. Моля те, не ме виждай, моля те не ме виждай, пожела си тя на ум. Жената сгъна вестника. Снимката на Спенсър изчезна. Никой не каза нито дума.
Чейс живееше в Мериън, предградие близо до града. Когато наближиха спирката, Спенсър натисна бутона за слизане и се измъкна от автобуса. Макар досега да не беше идвала в дома на Чейс, тя лесно намери жилищната сграда и се приближи с несигурна походка към входната врата. Зад нея се разнесе съскащ звук и тя се обърна. Бавно се приближаваше кола с емблемата на мериънската полиция.
Спенсър се скри зад едно дърво. Колата продължи да напредва, а ченгето гледаше право напред. След миг автомобилът зави зад ъгъла. Спасена.
Тя бързо влезе през порталната врата и огледа списъка с имената на обитателите. Чейс живееше в апартамент 4Д; тя натисна звънеца. Минаха няколко секунди. Нищо не се случи. Спенсър вдигна глава и се ослуша. Беше малко след десет и половина, а веднъж Чейс й беше признал, че често остава буден до един-два сутринта. Може би не си беше вкъщи?
Една жена със зелена чанта се появи на стълбището в сградата. Тя изгледа любопитно Спенсър, след това бутна вратата и излезе на улицата. Спенсър успя да улови вратата и се шмугна в сградата с разтуптяно сърце. Може би звънецът на Чейс не работеше. Щеше да почука направо на вратата му.
Изкачи четирите поредици стъпала и леко запъхтяна стигна до вратата на Чейс. Затаи дъх, за да чуе звуците, които се разнасяха от апартамента. От вътрешната стая се носеше музика. После се чу покашляне. Да. Той си беше вкъщи.
Когато се опита да позвъни се оказа, че звънецът е счупен, затова Спенсър почука. Първо тихичко, след това по-силно.
— Чейс? — извика тя. — Аз съм, Спенсър. Трябва да поговорим.
Музиката утихна. До вратата се приближиха стъпки и Чейс я открехна, без да сваля предпазната верижка.