Тя подържа телефона в ръцете си няколко мига, след което натисна запазената хипервръзка към един клип. Появи се образ на развяващ се американски флаг. След това се разнесе гласът на баща й: Аз съм Том Мерин и одобрявам това съобщение.
Хана изгледа цялото послание от началото до края. Тя бе единственият човек в Пенсилвания, който всъщност го беше виждал, защото то бе изтеглено от телевизионните мрежи още преди да бъде излъчено. „И затова подкрепям плана на Том Мерин за нулева толерантност“, заяви ентусиазирано телевизионната Хана и се усмихна широко.
Камерата се фокусира върху лицето на баща й. В края на рекламата той се обърна към Хана и от него струеше любов, гордост и лоялност.
Какъв фарс.
И сякаш по поръчка по телевизията започнаха новини. Хана вдигна глава. Водещата говореше за кандидатурата на баща й за Сената.
— След ареста на дъщерята на господин Мерин се забелязва голям отлив от негови поддръжници — каза жената. На екрана се появи графика. Плътната червена линия, представяща броя на привържениците на Том Мерин, направи главоломно спускане надолу. — Протестиращите настояват той да оттегли кандидатурата си — додаде репортерката.
Появи се кадър на гневна тълпа, която размахваше табели. Непрекъснато ги показваха по телевизията — това бяха същите хора, които протестираха на погребението на Греъм и новинарите бяха прекарали доста време при тях в деня на освобождаването й от затвора, когато тези хора бяха обсадили офиса на баща й. По всичко личеше, че днес отново се бяха събрали там. Някои от тях носеха същите плакати с надпис СПРЕТЕ РОУЗУУДСКИЯ СЕРИЕН УБЙЕЦ, но имаше и табели образа на господин Мерин, зачеркнат с червени линии, и на Хана, Спенсър, Емили и Ариа с нарисувани дяволски рога.
Хана бързо изключи телевизора и почувства познатото замайване, което получаваше винаги, преди да повърне. Тя изтича в банята и се наведе над умивалника, докато пристъпът премина. След това потърси телефона в джоба си. Трябваше да оправи нещата. Гласоподавателите на баща й трябваше да разберат, че вината не е нейна. Той също трябваше да го разбере.
На вратата се позвъни. Дот се втурна към нея с истеричен лай. Хана се изправи и се затътри по коридора. Пред матовото стъкло се размърда нечия фигура и за миг тя се притесни, че това може да са полицаи, които са дошли още сега да я отведат в Ямайка. Може би баща й беше уредил да се махне по-рано от страната.
Но това беше просто Майк.
— Последният ви изпит, мадам — обяви той и пъхна един плик в ръцете й.
Хана го погледна. Върху него пишеше Матура по математика.
— Разполагаш с два часа — каза Майк, поглеждайки часовника си. — И дори ми позволиха да ти бъда квестор. Искаш ли да започнеш веднага?
Хана внезапно се почувства ужасно изморена. Кога изобщо щеше да използва математика — особено, ако е в затвора?
— Да го направим по-късно — каза тя, поставяйки плика на масичката в коридора. — Имам нужда от една услуга.
— Каквато и да е — отвърна веднага Майк.
— Трябва да отида в офиса на баща ми. Още сега.
Очите на Майк зашариха наоколо.
— Сигурна ли си, че това е добра идея? Мислех, че не ти е позволено да напускаш къщата.
Хана го изгледа свирепо.
— Ти каза каквато и да е.
Майк сви устни.
— Но не искам да те виждам разстроена.
Хана скръсти ръце на гърдите си. Тя беше разказала на Майк как баща й не се беше появил в полицията, нито й се беше обаждал през следващите дни. И после, тъй като беше наистина разстроена, тя му разказа за всичките гадости, които й беше причинявал.
— Това е нещо, което трябва да свърша — рече твърдо тя.
Майк отиде до Хана и улови ръката й.
— Добре — каза той, отваряйки входната врата. — Да вървим, тогава.
* * *
Когато колата им спря пред офиссградата на господин Мерин, на тротоара се бяха събрали поне петдесет протестиращи. Макар Хана да бе очаквала, че ще ги види, присъствието им породи напрежение в нея.
— Всичко е наред — каза Майк, след което подаде на Хана една блуза с качулка, която лежеше на задната седалка. — Облечи си това, за да не те разпознаят. Аз мога да се справя с тях.
Той я хвана за китката и я поведе през тълпата. Хана държеше главата си наведена, а сърцето й туптеше силно през цялото време. Тя беше ужасена от мисълта, че някой от протестиращите може да я разпознае. Те заобиколиха Майк с викове: „При Том Мерин ли отиваш?“ и „Накарай го да се оттегли!“, и „Не искаме такива като него във Вашингтон!“.
Майк я прегърна силно и я избута през вратата. Щом се озоваха във фоайето, гласовете на протестиращите заглъхнаха, но те продължаваха да викат все същите лозунги. Сърцето й биеше бързо, докато изтича до асансьора и свали качулката, копнеейки да си е вкъщи, в леглото.