— Благодаря ти, че дойде да ме видиш — каза най-накрая едва чуто той.
Брадичката на Ариа потрепна. Тя едва не отговори няма защо, но след това си спомни. Ноъл я бе излъгал. Беше обичал момичето, което се бе опитало да я убие.
Тя стисна здраво очи и се извърна настрани.
— Всичко, което знаеш за Али, може да ти донесе големи неприятности.
— Знам. — Ноъл я стрелна с поглед. — Но точно сега ти си единствената, която е наясно какво знам. Ако някой ме издаде, това ще си ти. — Той се прокашля. — Но си свободна да го направиш. Напълно ще те разбера.
Ариа си представи Ноъл в затворнически дрехи. Делящ килия с някой брутален непознат. Разглеждащ книгите в затворническата библиотека. Не беше сигурна дали го иска и дали това беше най-ужасната съдба на света.
— Какво ти се случи в гробището? — изтърси тя.
— Някой се приближи изотзад — отвърна бавно Ноъл, — и ме удари по главата. Първоначално си мислех, че е Спенсър, но не беше тя.
Ариа кимна.
Той погледна към кокалестите си колене под завивките.
— Чух плътен глас, но не видях лице.
Плътен глас. Помощникът на А.
— Хвърлиха ме в някакъв багажник. След това някой ме повлече по мокра трева. Чух отварянето на резе, шепота на двама души.
Двама души.
— Беше ли… тя единият от тях?
Лицето на Ноъл посърна. Очевидно знаеше точно кого има предвид Ариа — в гробището, по време на бала, Ариа му беше заявила с истеричен глас, че Али ги преследва.
— Не мисля.
Ариа настръхна.
— Защо? Защото я обичаш толкова много, че не можеш да видиш колко е зла?
— Не я обичам, Ариа — отвърна Ноъл.
Тя го погледна очаквателно. Той й беше казал точно обратното.
— Виж какво, обичал съм някой, който не съществува — възрази Ноъл. — Спрях да я обичам, когато се влюбих в теб. — Той потисна едно ридание. — Съжалявам. Знам, че това не е извинение. Знам, че не можем да бъдем заедно. Но искам да знаеш, че винаги ще съжалявам за онова, което сторих.
Гласът му беше толкова тих и уплашен, че сърцето на Ариа се сви.
— Искам да ми разкажеш всичко — каза тя с възможно най-твърд глас. — Колко често си посещавал Али в Убежището. Кой друг си видял там. Какво ти е казала тя. Дали ти е казала… — Ариа си пое дълбоко дъх, опитвайки се да сдържи сълзите си. — Дали ти е казала какво смята да ни причини.
— Нямах представа какво възнамерява да ви причини, кълна се — отвърна пламенно Ноъл.
— Добре. Тогава поне ми кажи защо започна да я посещаваш.
Той въздъхна.
— Не знам. Съжалявах я.
— Как разбра, че се намира в Убежището?
Ноъл се размърда под завивките.
— След самоубийството на брат ми нашите искаха да поговоря с някого. С един психиатър, който работеше в амбулаторната сграда на Убежището. Един ден се сблъсках с едно момиче, което тъкмо влизаше, когато аз излизах — това беше Алисън. Тя бе изключително необщителна и аз я помислих за момичето, което познавах от училище. Следващия път, когато отидох, тя пак беше там — и аз се обърках, защото отборът по хокей на трева беше имал мач същия ден и Мейсън, който го гледаше, ми беше изпратил есемес, че Али е вкарала гол.
Ариа кимна.
— Ясно.
Ноъл спря за миг, за да си поеме дъх.
— Обмислих всичко това, когато видях излизащата от кабинета на психиатъра Али. Тя очевидно се беше досетила, защото ме чакаше след срещата и ми призна коя е в действителност. Каза ми, че е близначката на Али, затворена в болницата, и така нататък.
— И ти й повярва?
— Разбира се. Тя изобщо не изглеждаше луда. Просто… жертва.
Ариа потърка носа си.
— Значи там сте се опознали? Пред кабинета на психиатъра?
Ноъл изглеждаше засрамен.
— Не. След това аз… я посещавах в болницата.
Прониза я болка.
— Колко често?
— Редовно.
— Защо?
Устните му се изкривиха.
— Тя ме караше да се чувствам чут. Важен.
По дяволите. Али — и двете Али — знаеха как да те накарат да се чувстваш много, много специален. Но това винаги беше част от користните им цели.
— Нека позная, тя е представила всичко така, сякаш Кортни е лудата? — изсъска Ариа.
Ноъл кимна.
— В общи линии.
— Но ти нямаше проблем в общуването с Кортни — отбеляза Ариа, припомняйки си как Ноъл беше присъствал на всеки един купон, организиран от Тяхната Али. Сядаше на тяхната маса по време на обяд и хвърляше „Читос“ по главата й. Беше с нея в екип на състезанията по надбягване с три крака в шести клас и се беше смял истерично, когато двамата се бяха строполили на земята точно на финиша. — Всъщност в седми клас дори излизаше с нея!