— Имаш ли някакво оборудване, което може да усили част от записа? — попита Спенсър. — Може би ще успеем да разберем откъде се обажда.
— Или дори да изолираме гласа й и да докажем, че наистина е тя — додаде Емили. — Ченгетата не вярват, че е още жива. Трябва да ги накараме да го разберат.
Уайлдън присви зелените си очи.
— Все още не съм убеден, че това е добра идея.
— Дарън, моля те. — Мелиса се приближи до него. — Това е сестра ми.
Спенсър преглътна буцата в гърлото си. Толкова бе хубаво да я чуе да го казва.
— Погледът на Уайлдън премина по момичетата.
— Добре — каза той след миг, след което взе телефона на Емили и седна на дивана. — Когато работех в роузуудския участък, използвахме програма, до която имахме достъп чрез вътрешната ни мрежа — трябваше ни само цифров файл на записа. Ако паролите на мрежата не са променяни, мисля, че ще успея да вляза в системата.
— Това ще е супер! — ахна Емили.
Мелиса отиде в задната стая. Момичетата се настаниха на дивана и зачакаха. Мелиса се върна с един сребрист МакБук Еър и ю-ес-би кабел. Уайлдън вдигна капака и написа нещо на клавиатурата.
— Влязох. — Той подаде на Емили телефона и кабела. — Включи го към компютъра и пусни записа отначало.
Емили направи каквото й беше казано, влезе в гласовата си поща и намери записаното съобщение от Али. В него се чуваха множество гласове, които говореха едновременно, но бяха приглушени и думите не се разбираха. След това в стаята отекна смразяващият смях на Али. Всички се вцепениха. Тя се смя цели пет секунди, след което записът свърши.
Мелиса затвори очи.
— Това със сигурност е тя.
Дори Уайлдън изглеждаше стреснат.
Отново проиграха съобщението. Мелиса доближи ухо към телефона.
— Звучи така, сякаш се намира сред тълпа.
— И ние така си помислихме. — Спенсър погледна към лаптопа. Аудиопрограмата беше разбила гласовата поща на пакети с информация и аудиопотоците бяха излезли на екрана. Всеки път, когато Али се смееше, единият аудиопоток се раздвижваше. Като фон се чуваха викове и смях. Някой направи анонс по мегафон и вторият аудиопоток се размърда.
— Чухте ли това? — посочи го Спенсър. — Мислехме си, че ако успеем да изолираме това обявление, можем да разберем откъде се обажда.
Мелиса, която седеше в ъгъла на дивана, обгърна коленете си с ръце и ги притисна към гърдите.
— Не мога да повярвам, че има куража да ви се обади, докато се намира насред тълпа.
— Освен ако не е сред тълпата, а близо до нея — рече Спенсър.
Уайлдън отново прослуша съобщението, маркира втория аудиопоток и натисна някакъв бутон в долния край на екрана. Фоновият шум заглъхна и анонсът прозвуча по-силно, но все още не бе достатъчно изчистен.
Някъде в къщата се разнесе подраскване. Спенсър скочи на крака.
— Какво беше това?
Всички се умълчаха. Лицето на Хана пребледня, а Емили не можеше да помръдне от мястото си. Нещо прошумоля. Разнесе се едно съвсем тъничко скръц. Ариа притисна длани към устата си.
Мелиса се надигна от дивана и се огледа.
— Тази къща е на сто години. Издава много шумове, особено когато е ветровито.
Те се ослушваха още известно време. Тишина. Уайлдън се върна към компютъра.
— Нека да опитам нещо друго — промърмори той, натискайки няколко други бутона.
След това пусна отново съобщението. Мелиса присви очи.
— Струва ми се, че някой като че ли казва Ига ига през мегафон… и след това съобщението прекъсва.
Уайлдън не спираше да проиграва съобщението. Викове. Силен звук от мегафона. Ига, ига.
— Може би се намира на някое спортно събитие — предположи Хана.
— И Али се крие под пейките? — попита Спенсър, поглеждайки я колебливо.
Уайлдън натисна още няколко бутона. После на екрана се появи съобщение. Неизвестен потребител. Достъпът отказан.
— Мамка му — изруга той и се облегна назад. — Май се досетиха, че някой извън полицията използва програмата, и ме изхвърлиха.
Спенсър се наведе напред.
— Можеш ли да се логнеш отново под различно име?
Уайлдън затвори капака на лаптопа и поклати глава.
— Не мисля, че трябва да опитвам. Изобщо не би трябвало да го правя.
Спенсър погледна към сестра си.
— Не можеш ли да направиш нещо друго?
Погледът на Уайлдън шареше из стаята.
— Съжалявам, момичета.
Очите на Мелиса се напълниха със сълзи.
— Просто не е честно така! Вие, момичета, не го заслужавате. Алисън не бива да спечели.