— Разговаря ли с татко? Според тях какви са ни шансовете? — попита Спенсър. — Всеки път, когато попитам Годард или другите от правния екип, те все избягват точния отговор. Смяташ ли, че наистина ще ни изпратят в Ямайка?
Мелиса погледна към Уайлдън. Той извърна глава. Когато отново погледна Спенсър, очите й бяха пълни със сълзи.
— Татко казва, че нещата изглеждат безнадеждни — прошепна тя.
Стомахът на Спенсър се сви. Тя се пресегна и хвана Ариа за ръката. Емили облегна глава на рамото на Хана. Безнадеждни.
— Какво ще правим? — простена Емили.
Уайлдън се прокашля.
— Само не правете нищо прибързано, момичета. Носят се… слухове.
Всички се спогледаха. Дори не си заслужаваше да питат какви — всички знаеха за какво става дума: пактът им за самоубийство. Внезапно Спенсър си помисли, че това може би изобщо не е лоша идея. Все пак както друго й оставаше?
Но след това тя отново погледна към Мелиса. Сестра й изглеждаше разтревожена, сякаш бе успяла да прочете мислите на Спенсър. Спенсър стисна ръката й, а сестра й я привлече към себе си и я прегърна. Миг по-късно Ариа също ги прегърна, а след това и Емили, и Хана. Спенсър вдъхна чистия, сапунен аромат на сестра си. Хубаво беше след толкова години на омраза най-после Мелиса да е на нейна страна. И макар да не можеше да помогне, тя поне взимаше всичко присърце.
И тъй като не им оставаше нищо друго, момичетата се изправиха и тръгнаха към вратата. Мелиса ги последва с наведена глава и вид на пораженец. Предложи им да ги закара до гарата, но Спенсър махна с ръка.
— И без това направи достатъчно.
— Обадете ми се, ако имате нужда от нещо — каза Мелиса на Спенсър, а по бузите й се стичаха сълзи. — Дори само за да поговорим. Винаги съм на разположение.
— Благодаря — каза Спенсър и стисна ръката й.
След което се обърна към улицата. Температурата навън беше спаднала значително и луната се беше скрила зад облаци. Спенсър обгърна с ръце тялото си и тръгна след останалите към гарата. Никой не каза нищо, защото просто нямаше какво. Поредната задънена улица. Поредната изстинала следа.
26.
Най-тъмното място
Следващия четвъртък Емили се събуди с главоболие под идеално синьо небе. Опита се да стане от леглото, но краката й отказваха да помръднат. Трябва да станеш, каза си тя.
Само че защо? Церемонията по дипломирането и в „Роузууд Дей“ започваше след час, но и без това училището нямаше да я допусне да участва. Беше получила разрешение да присъства, но защо да иска да гледа? Освен това майка й още не се беше върнала от болницата, още скъпи предмети изчезваха от къщата, ФБР продължаваше да смята, че Али е мъртва и че момичетата са убили Табита. Процесът на Емили беше утре и след това щяха да я изпратят в Ямайка. Лятото разцъфваше навсякъде около нея — съседите си приготвяха барбекю и играеха с кучетата си, и се разхождаха из квартала. Но когато Емили погледна към цъфтящите цветя или към сияйната зелена трева, единственото, което почувства, беше страх. На това можеха да се наслаждават всички останали, но не и тя.
Емили грабна телефона си, избра Си Ен Ен и отново прегледа клипа. Досега единайсет хиляди, осемстотин четирийсет и двама — не, четирийсет и трима — души бяха коментирали, че тя и приятелките й са въплъщение на злото. Тя потрепна, когато за пореден път видя как четирите момичета пребиват Табита до смърт. Наистина изглеждаше така, сякаш това бяха те четирите. Освен това, ако полицията наистина смяташе, че клипът е фалшифициран, досега не трябваше ли да го обявят на всеослушание, да използват цялото си високотехнологично оборудване, за да го докажат? Али беше успяла по някакъв начин да фалшифицира безупречно този клип.
Тогава разбери кой е Н, обади се някакъв глас в главата й.
Поредното невъзможно нещо. Като че ли персоналът на Убежището щеше да позволи на една заподозряна престъпничка да се промъкне в сградата му. Освен това те вече бяха попречили на опитите й да научи нещо.
Но въпреки това тя набра номера на Убежището с нещо друго на ум. Когато сестрата се обади, Емили се закашля.
— Върна ли се Айрис Тейлър? — попита тя с треперлив глас.
— Момент да проверя. — Дочу се звук от тракане на клавиатура. — Не, Айрис Тейлър не е тук — отвърна жената.
Емили стисна здраво телефона.
— Не сте ли я намерили?
От другата страна се чу шумолене и в разговора се намеси друг глас.
— Кой се обажда? — попита настоятелно някакъв мъж. — И вие ли сте репортер? — после се чу изщракване.