Емили затвори очи и се замисли за миг. В главата й изплува образът на роузуудския покрит мост. По-голямата му част беше покрита, от вътрешната страна стените му бяха нашарени с графити, но покрай външната минаваше тесен перваз, от който имаше достъп до водата. Потокът беше дълбок по това време на годината, заради топящия се сняг. Сигурно все още щеше да е студено. Вцепеняващо.
С разтуптяно сърце тя нахлу дънките си и една тениска. След това събра цялата си смелост, отвори прозореца, пропълзя по покрива и се прехвърли на стария дъб, след което се спусна по ствола му както всеки път, когато се измъкваше тайно от дома си. Мостът се намираше на двайсет и пет минути пеша. По времето, когато баща й щеше да се качи в стаята й, за да я нагледа — ако изобщо решеше да се качи — тя отдавна щеше да си е отишла.
27.
Истинските приятели не позволяват на своите приятели да скачат
Същата сутрин Спенсър и Мелиса стояха до столовата на „Роузууд Дей“. Всичките сто и шестима съученици на Спенсър, облечени в черно-бели академични мантии, седяха на сгъваеми столове пред импровизираната сцена. Спенсър, обаче, беше облечена в обикновена памучна рокля и не носеше шапка.
Лицата на децата, с които беше прекарала последните дванайсет години, стояха подредени в редица. Фай Темпълтън седеше до Девън Арлис. Приятелката на Спенсър от отбора по хокей на трева Кирстен Калън се кискаше с Мая Сен Жермен. Ноъл Кан, който все още изглеждаше леко отпаднал, седеше заедно с приятелчетата си от отбора по лакрос. Наоми Циглър, Райли Улфи и Клаудия Хууско си шепнеха нещо. Участниците в многобройните училищни пиеси, където бе играла и Спенсър, си играеха с пискюлите на академичните си шапки. Колегите й от училищния вестник и годишника си правеха вятър с програмите. Никой от тях не я погледна. Нямаше дори четири празни стола, където би трябвало да седят Спенсър, Ариа, Емили и Хана. Сякаш „Роузууд Дей“ ги беше изтрил от паметта си.
Спенсър се огледа, чудейки се дали някое от останалите три момичета ще се появи. Най-накрая забеляза Ариа и майка й в другия край на игрището. Хана се криеше под пейките. Емили не се виждаше никъде. Може би тя бе постъпила най-правилно.
Директорът Апълтън се прокашля на сцената.
— А сега ви представям нашия отличник Мейсън Байърс, който ще произнесе прощално слово.
Разнесоха се гръмотевични аплодисменти и Мейсън се надигна от мястото си, за да излезе на сцената. Спенсър поклати глава едва забележимо. Мейсън Байърс? Вярно, че той беше умен, но тя нямаше престава, че е втори в поредицата отличници. Тя трябваше да е там, на сцената. Беше си приготвила речта още предишната година. Доколкото познаваше Мейсън, който не се стряскаше от нищо, той сигурно бе написал речта си едва предишната вечер.
Мелиса се пресегна и стисна ръката на Спенсър.
— Всичко ще бъде наред.
Спенсър преглътна буцата в гърлото си, изпълнена с признателност, че до нея има човек, който разбира колко болезнено приема всичко. Но все пак й идваше в повече.
— Да се махаме оттук — изръмжа тя и тръгна към паркинга.
Мелиса я последва. Когато минаха край големия фонтан пред гимнастическия салон, тя се прокашля.
— Виж какво, опитваме се да ти намерим някой първокласен адвокат от Ямайка. Дарън има някои връзки там, както и татко.
Спенсър се щипна по носа; ненавиждаше мисълта, че никой от американските адвокати дори не се замисляше върху възможността да поеме случая.
— Знаеш ли колко време ще е необходимо, за да се стигне до процес в Ямайка?
— Получавам противоречиви отговори. — Токчетата на Мелиса потракваха по тротоара. — Някои хора твърдят, че са само няколко месеца. Други казват години.
Спенсър тихо проплака.
Откъм столовата се дочуха радостни възгласи. Мелиса се спря насред претъпкания паркинг.
Съжалявам — каза тя със съчувствено изражение. Огледа паркинга и се наведе към Спенсър. — Ако наистина те изпратят в Ямайка, аз ще я потърся, докато те няма. Не искам да спирам, докато наистина не умре.
Спенсър поклати глава.
— Недей. Страхотно е, че ми правиш такова предложение, но тя е опасна. Ще те убие, Мелиса. Не бих могла да го понеса.
— Но… — Мелиса се поколеба и въздъхна. — Така просто не е честно.
Спенсър също не смяташе, че е честно. И точно в това се криеше иронията: точно когато двете с Мелиса наистина бяха започнали да се разбират, бяха се превърнали в сестрите, които Спенсър винаги се бе надявала, че ще бъдат, животът й бе свършил.
Телефонът й шумно иззвъня. Спенсър погледна към екрана. „ЕМИЛИ“, пишеше там. Докато Мелиса отключваше колата, Спенсър се обади. От другата страна не се чуваше нищо, само воят на вятъра.