— Защо не чувам сирена на линейка? — произнесе тя на глас.
— Тъкмо си мислех същото нещо — промърмори Мелиса. След това натисна здраво педала за газта. — Всичко ще бъде наред — произнесе гневно тя. — Ще стигнем навреме.
Взеха последния завой. Моля те, не скачай — не спираше да повтаря наум Спенсър, а стомахът й се свиваше болезнено. — Моля те, моля те, моля те, Ем, не скачай.
Ръждясалият, покрит с графити мост се появи пред тях. Никъде не се виждаха полиция или линейки. Веднага щом Мелиса спря край пътя, Спенсър изскочи от колата и се затича към малкия перваз, който ограждаше моста. Надникна от лявата страна, после от дясната. Не се виждаше никой.
— Емили? — Със свито гърло Спенсър погледна към буйната река, очаквайки да види проблясъци от червеникавозлатистата коса на Емили в бързеите.
След това с рев се появи колата на Ариа и двете с Хана изскочиха от нея и хукнаха към моста.
— Ето я! — извика Ариа. От моста стърчеше една дъска. Емили се намираше зад нея. Вятърът развяваше косата й около лицето. Бузите й бяха изцапани от сълзите. Тя се наведе над водата, дишайки тежко.
— Емили! — изпищя Спенсър. — Недей!
Емили ги погледна и лицето й се сгърчи.
— Оставете ме на мира. Трябва да го направя.
— Не, не трябва! — изпищя Хана, разплакана.
Емили се взря обезверено в бързеите.
— Никой не ме иска. Семейството ми иска да съм мъртва.
— Те просто са разстроени — извика настоятелно Спенсър. — Не го искат наистина.
Емили притисна ръце към очите си.
— Нима вие не сте си мислили за това, момичета? И без това все едно сме мъртви. По-добре да сложим край.
Спенсър се спогледа ужасено с останалите.
— Не виждаш ли какво става? — проплака Хана. — Али натопи всички ни. Тя изпрати онези самоубийствени бележки на нашите приятели и семейства, като изкара нещата така, сякаш наистина искаме да се убием. Всичко е пределно ясно, Ем.
Емили сви рамене.
— И какво? Това не променя нищо.
— Напротив, променя! — Хана заудря с юмруци по стената на моста. — Месеци — години наред — позволяваме на Али да ни манипулира. Позволихме й да ни накара да си мислим, че хора, които обичаме, са А. Ариа изгуби Ноъл заради това. А Спенсър заподозря майка си, забрави ли? Сега Али използва силата на внушението, за да ни накара да си мислим, че трябва да се самоубием — и ние отново й позволяваме. Наистина ли ще я оставиш да ти повлияе така?
Емили погледна към Хана.
— Но защо ще иска да извършим самоубийство? Тя вече спечели, като направи така, че да ни изпратят в Ямайка.
— Може би се притеснява, че ще ни оправдаят — извика Спенсър към моста. — А може би се притеснява, че ще продължим да разследваме и от затвора и така ще я разкрием. А по този начин се подсигурява. Ще умрем от собствените си ръце. Дори няма да се наложи да помръдне и пръст.
Брадичката на Емили потрепери.
— Не знам дали в думите ти има смисъл. Как ще можем да я разследваме от Ямайка?
— Аз ще помагам! — извика Мелиса. — Ще направя каквото трябва!
Спенсър я погледна признателно, след което отново се обърна към Емили.
— Имаме нужда от теб, Ем. Трябва да се държим заедно, ако искаме да победим А.
Емили здраво стисна очи, изпълнена с емоции.
— Момичета…
— Моля те! — извика Спенсър.
Внезапно, най-после, в далечината се чу вой на сирени. Една линейка спря до брега и няколко парамедици изскочиха от нея.
— Къде е тя? — извика един от тях, млад мъж с набола брада.
— Ето я! — Мелиса посочи към перваза.
Парамедикът кимна, след това се посъветва с другите двама мъже, които изскочиха от колата. Единият от тях поиска подкрепление по уоки-токито си. Вторият започна да вади медицинско оборудване от колата.
Първият мъж изпъна рамене, завърза катераческо въже около кръста си и закачи края му за стълба на една от уличните лампи. След това тръгна по тесния перваз.
— Ела тук, скъпа — рече той нежно, почти с любов. — Вече си в безопасност.
Емили го погледна като обезумяла.
— Хвани ръката ми — рече умоляващо парамедикът. — Моля те, не скачай.
— Имаме нужда от теб, Ем — изкрещя Хана.
— Обичаме те! — извика Спенсър.
Другите двама парамедици се бяха разположили край водата, готови да се хвърлят в нея, ако Емили реши да скочи. Мъжът на моста се приближаваше към нея, а въжето около кръста му се изопна. Емили не помръдна. Най-накрая той се озова достатъчно близо, за да я обгърне с ръце. Емили се сгуши в него с изкривено от болка лице. Той бавно я повдигна и внимателно тръгна към брега. Когато най-после се озоваха на твърда земя, той внимателно я остави на тревата. Тя плачеше.