Сърцето на Ариа заби ускорено. Тази вечер щеше да остане у Байрън. Щеше да й е по-лесно да се измъкне.
— Ще успееш ли да се измъкнеш от партито?
— Ще измисля нещо.
Ариа кимна.
— Добре. Ние ще се крием наблизо и ще чакаме.
Ноъл изглеждаше ужасен.
— Само вие ли? Не трябва ли да се обадите и на полицията?
Ариа поклати глава.
— Тя никога няма да се появи, ако там има цяла камара полицейски коли. Ще й направим засада. Ще скочим върху нея. Ще я хвърлим в колата ми. И след това ще я закараме в полицията.
Изражение на несигурност премина през лицето на Ноъл.
— Това ми звучи твърде опасно. И насилствено.
Ариа преглътна тежко, мразейки се заради това, в което се беше превърнала — човек, който дори смяташе да хвърли друг човек в багажника на колата си.
— Знам — призна тя. — Но не знам какво друго да правя. Това може да ни спаси.
— Добре, ще участвам. — Ноъл кимна и се обърна към вратата. Майка му се размърда отвътре. — Ще се видим довечера, Ариа също кимна и се обърна към очакващото я субару. Тъкмо се накани да слезе от верандата, когато Ноъл извика:
— Защо не разказа на ченгетата за онова, което знам за Али?
Ариа се извърна и го погледна. Очите му гледаха право в нея. Лицето му бе открито и уязвимо. Красивите му, розови устни бяха леко отворени.
— Н-не можех — призна тя. — Не можех да ти го причиня.
Ноъл пристъпи към нея. Когато се приближи достатъчно, за да може да я прегърне, той протегна ръка, докосвайки края на брадичката й, и леко я повдигна.
— Толкова ми липсваш — прошепна той. — Ако можех да върна времето назад, щях да го направя. Иска ми се да бяха намерили Али. Иска ми се да я бяха убили. И ми се иска, когато всичко това свърши, двамата отново да бъдем заедно.
Зелените му очи срещнаха нейните и в главата й нахлуха хиляди спомени. Как се смееха на курса по готварство. Как Ариа беше държала ръката на Ноъл докато се возеха на Батманското увеселително влакче в „Страхотно приключение“, защото той тайно се страхуваше. Изражението на лицето му, когато бе дошъл да я вземе за есенния бал. Първият път, когато й беше казал, че я обича.
Тя се пресегна, но се поколеба, преди да хване ръката му. Пръстите й останаха неподвижни за няколко дълги секунди, само на няколко милиметра от неговите. Наоколо всичко утихна. Единственото, което Ариа виждаше, бяха гъстите вежди на Ноъл, квадратната му челюст, силните рамене.
— И аз искам същото — избъбри тя. След това се затича към колата на майка си. Ако беше останала на онази веранда и секунда по-дълго, тя нямаше да има сили да си тръгне.
29.
Засадата
По-късно същата вечер, когато цифровият часовник на фасадата на банката от другата страна на улицата показа 8:56, Емили, Ариа, Спенсър и Хана стояха зад гъстите храсти на живия плет около Роузуудската обществена библиотека, каменна сграда в същия комплекс, където се намираше и молът „Кинг Джеймс“. Една улична лампа осветяваше тротоара. Друга лампа осветяваше мястото за връщане на книги, над който беше закачен банер в синьо и бяло с надпис: „ПОЗДРАВЛЕНИЯ, РОУЗУУДСКИ АБИТУРИЕНТИ!“. Библиотеката беше заключена за през нощта. Пътеките бяха празни, бюрата — незаети, всички столове — бутнати под тях. На паркинга нямаше ни една кола; Ноъл беше взел момичетата със своя кадилак ескалейд, който след това бе паркирал пред мола. Сега той седеше само на няколко крачки от тях, на една пейка в сенките, като непрекъснато потракваше с гипсираната си ръка в дървената седалка.
Стомахът на Емили се свиваше всеки път, когато го поглеждаше. Не можеше да повярва, че правят това. Но пък напоследък нищо не беше за вярване, включително онова, което едва не беше направила на моста. Тя се чувстваше ужасно благодарна, че приятелките й бяха дошли да я спасят, и беше много по-спокойна. Но не можеше да не мисли за опасната ситуация. Ами ако Али дойдеше? Щяха ли да успеят да я хванат? Ами ако наистина я хванеха?
Ами ако не успееха?
— Струва ми се нервен — прошепна Хана, отърквайки се в един от храстите. Шубракът беше доста бодлив, но те искаха да бъдат близо до Ноъл, в случай, че имаше нужда от тях — ако Али наистина се покажеше.
— На негово място и аз щях да бъда, ако трябваше да се срещна лице в лице с човека, който едва не ме уби — промърмори Спенсър. Ариа потрепери. Емили стисна ръката й.