Сърцето й тупкаше силно, докато се спускаше по тъмните стълби към вратата. Не смееше дори да диша, докато я отваряше. Пръскачката на двора шумеше приятно. Джакузито бълбукаше някъде вляво. Спенсър се измъкна, снишавайки се към земята, и хукна към гората, като се стараеше да стои далеч от осветлението. Щом се озова в нея, вече беше свободна.
До офиса на господин Мерин имаше поне четири километра; той се намираше в сградата на Ланкастър Авеню, точно до гарата. Спенсър мислеше дали да не вземе колелото си, но нямаше време да го скрие в гората зад къщата, затова тръгна пеша. Тя се затича по улицата, като се скриваше в дворовете всеки път, когато на пътя се появеше кола. Всяка нейна стъпка сякаш припяваше: Хвани Али. Хвани Али.
Тичането по Ланкастър Авеню беше доста по-трудно — макар да беше късно, там продължаваха да минават много коли и Спенсър трябваше непрекъснато да бъде нащрек. Всеки път, когато зърнеше фарове, тя се скриваше зад някое дърво или табела. Веднъж, когато зърна полицейска кола на едно кръстовище, тя се скри в канавката. Но въпреки това успя да стигне до офиса малко преди един часа. Тялото й беше плувнало в пот. Чорапите и обувките й бяха покрити с кал. Тя бе сигурна, че при скачането в канавката си беше навехнала глезена. Но това нямаше никакво значение. Беше пристигнала.
Погледна към отражението си в огледалните стъкла на сградата. Над вратите светеха табелки с надпис „ИЗХОД“, но самият атриум беше тъмен. Тя погледна към подземния паркинг, след това към гората зад сградата и накрая към неоновия знак на „Магазина на Джесика“, откъдето театралната трупа на „Роузууд Дей“ понякога вземаше костюми за училищните пиеси. Възможно ли беше Али да се намира някъде тук? Как бе успяла толкова дълго да се крие на такова публично място?
— На бас, че си мислиш същото като мен.
Зад нея стоеше Хана, облечена също в черно, която дишаше тежко, сякаш също беше тичала дотук.
— Али не е тук, нали? Не би могла да се крие до сграда с офиси в центъра на Роузууд.
Спенсър помръдна с едното си рамо.
— Малко вероятно ми се струва.
Хана седна на сандъчето с цветя до вратата на сградата.
— Тук се проведоха протестите в петък. Оттук се е обадила на Емили.
След няколко минути Ариа и Емили пристигнаха с колелата си. Спенсър им предаде накратко за какво говореха с Хана.
— Мисля си какво ли ще е, ако и това е грешка — въздъхна Ариа, докато внимателно скриваше велосипеда си в храсталака. Искам да кажа, ако грешим, какво ще направят ченгетата, когато ни открият?
— И без това няма накъде повече да ни накажат — рече Спенсър с равен глас.
Емили погледна към Хана.
— Ами ако Али е била тук само за малко? Може би е знаела, че ще се досетиш, Хана, и се е обадила оттук само за да ни прати на поредното напразно търсене?
— Ами ако не е? — каза Хана. — Рискът си заслужава.
Спенсър дръпна дръжката на входната врата, но тя беше здраво заключена.
— И сега какво правим? Не можем да влезем вътре, за да проверим, дали Али не се намира в някой от офисите.
— Няма да е там — рече замислено Хана. — Идвала съм доста често тук и знам всички офиси в сградата — Али не се крие в ничия задна стая, сигурна съм в това.
— Ами в мазето? — предположи Емили.
Хана поклати глава.
— През деня го обикалят най-различни момчета от поддръжката — едва ли си е направила лагер там.
Спенсър сложи ръце на хълбоците си и се разходи наоколо, като огледа сградата, паркинга и пътя.
Хана беше вперила поглед в съседната сграда.
— Какво ще кажете за онова място?
Всички се обърнаха и погледнаха натам.
— „Магазинът на Джесика“? — попита Емили.
— Не, онова място преди „Джесика“. — Хана посочи групата дървета, които създаваха нещо като бариера между офис сградата и паркинга на магазина. Изведнъж Спенсър го видя: далеч от пътя, над клоните се подаваше нещо, което приличаше на покрив.