— О, господи! — ахна Ариа.
— Забелязах го онзи ден, докато разговарях с баща ми — прошепна Хана. — Но не знам какво представлява.
Момичетата тръгнаха по пътеката, скрита във високата трева. На няколко метра от тях, прикрита от дърветата, се появи сграда — порутена плевня, може би, или стара каменна къща, оставена да се разпадне. Спенсър включи фенерчето на телефона си и освети поизгнилите дъски на обшивката, счупен прозорец, пробита водосточна тръба. Земята бе обрасла с бурени, които никой не бе докосвал от години.
Хана присви очи.
— Гадост.
Момичетата се вгледаха в къщата. Тръпки полазиха гърба на Спенсър. Внезапно тя почувства, че може би това е мястото.
— Хайде — прошепна Спенсър. — Да влизаме.
32.
Момчето
Една по една, Хана и останалите се провряха през живия плет. Отблизо къщата изглеждаше още по-противно, отколкото от паркинга. Прозорците бяха затворени с гнили дъски, а верандата беше покрита с паяжини и боклуци. Ръждясалият ветропоказател във формата на петле на покрива се въртеше бавно и поскръцваше. Стените бяха обрасли с бурени и пълзящи растения, които сякаш се опитваха да погълнат къщата. Някъде отвътре се донесе сладникавата миризма на гниещ животински труп.
Хана покри носа си с ръкав.
— Как може да живее в подобно място?
— Така, както можа да убие петима души — напомни й Ариа. — Тя е луда.
Спенсър се качи по срутената стълба до входната врата. Пантите бяха толкова стари, че веднага поддадоха, скърцайки силно. Хана потрепери и покри главата си с ръка, сякаш очакваше всеки момент да избухне бомба. След няколко секунди се осмели да отвори очи. Вратата зееше широко отворена. Вътре нямаше никого. Спенсър стоеше неподвижно на прага, с изкривено от страх лице.
Емили бързо се изкачи и застана до нея. Хана я последна и всички надникнаха вътре. Беше много тъмно. Миризмата на мъртво животно, обаче, беше по-силна, почти задушаваща.
— Пфу — рече Хана и се извърна настрани.
— Отвратително. — На Спенсър й се догади. Емили вдигна яката на блузата си над носа.
Ариа извади телефона си и освети вътрешността на стаята с фенерчето му. Подът беше покрит с прах, мазилка, парчета дърво и кал. Когато освети ъгъла, нещо избяга с писък. Момичетата също изпищяха и отскочиха назад.
— Това беше просто мишка — изсъска Спенсър.
Опитвайки се да не диша, Хана пристъпи колебливо в стаята. Подът издържа тежестта й, така че тя направи още няколко крачки навътре. В следващата стая имаше стар метален умивалник и черна, трикрака печка, която сякаш бе излязла от „Хензел и Гретел“. Стар вестник лежеше до огромна дупка в стената, която може би някога е била задна врата. Хана вдигна вестника и се опита да прочете заглавията, но мастилото беше толкова избеляло, че не можа да разбере нищо.
После надникна в банята. В ъгъла се виждаше ръждясала вана, до стената бе облегната тоалетна без седалка. Виждаха се дупки на мястото, където някога се бе намирал умивалникът и голяма част от плочките бяха изкъртени. Прозорецът зееше отворен и през него навлизаше остър вятър. Хана отстъпи назад. Въздухът миришеше на мръсотия и зараза.
Останалите момичета също огледаха стаите, надничаха в шкафовете. Може би щяха да се изкачат и до втория етаж, но голяма част от стъпалата липсваха.
— Тук няма никой — прошепна Спенсър. — Абсолютно празно е.
— Има ли мазе? — предположи Емили.
Спенсър сви рамене.
— Не видях никакви стълби, които да водят надолу.
Ариа рязко се обърна и очите й се разшириха.
— Чухте ли това?
— Кое? — попита Хана с треперлив глас, застинала на мястото си.
Всички се умълчаха. Хана слушаше напрегнато, но не чуваше нищо. Огледа тъмното, празно, зловещо пространство.
— Може би не е това — каза тя. — Не виждам следи от нищо. Мисля, че Али не е тук.
Спенсър също въздъхна.
— Може би сме сбъркали.
Над главите им се разнесе скърцане. Звучеше така, сякаш клоните на дърветата стържат по покрива.
— Може би трябва да се махаме оттук — каза Емили, отдалечавайки се на пръсти към вратата. — От това място ме побиват тръпки.
Всички закимаха и тръгнаха към изхода. Но тогава зад гърба им се разнесоха стъпки, този път истински. Хана се обърна и мускулите й се вцепениха. В сенките край задната стена се забелязваше някаква фигура.
Останалите също се обърнаха. Спенсър ахна. Ариа тихо изписка. Емили се сви до стената.
— Ехо? — извика Хана с треперлив глас, опитвайки се да различи чертите на фигурата.
Внезапно светна фенерче. Разсеяната, жълтеникава светлина се пръсна из стаята. Мишката изписка и избяга. Къщата застена и заскърца под порива на вятъра. Най-накрая фигурата, която държеше фенерчето, го извъртя, насочвайки го към себе си.