— Здравейте, момичета — разнесе се мъжки глас.
Хана примигна при вида на лицето му. Той имаше кафяви очи, полегат нос и остра, гладко избръсната брадичка. В дясната му ръка имаше пистолет, който се целеше в тях.
Когато се изстъпи в цял ръст, Хана внезапно осъзна, че го познава. Съвсем наскоро Мадисън й беше показала снимката му.
— Джаксън? — възкликна тя. Барманът. Онзи, който беше напил Мадисън и който се беше присмял на предложението на Хана да повика такси.
Само че… какво правеше той тук?
— Дерик? — изрече бавно застаналата до нея Емили.
Хана се намръщи и погледна към шокираното лице на приятелката си. Кой беше Дерик?
Спенсър също потрепна.
— Финиъс? — рече замаяно тя, вперила поглед в момчето. — Финиъс от Пен.
— Олаф — произнесе едновременно с нея Ариа.
Хана се отдръпна назад; всички неврони в главата й избухнаха.
— Чакай малко. Олаф от Исландия?
— Да — отвърна бавно Ариа, прикрила устата си с длан. — Това е той.
Хана яростно тръсна глава.
— Това не е Олаф. Аз съм виждала Олаф. — Посещението й в онзи бар във Филаделфия се беше случило преди Исландия — тя щеше да разбере, ако същият младеж, който я бе чакал на улицата в нощта на катастрофата, после беше свалял Ариа на другия край на света.
Или… щеше ли? Тя погледна към тъмните вежди и тънките устни на Джаксън. Сега, като се замислеше, той наистина приличаше на Олаф. Но тя никога не си бе помисляла да направи връзка между странния исландец и готиния американски барман.
— Н-не разбирам — изграчи Спенсър.
— Какво, по дяволите, става тук? — рече едновременно с нея и Хана.
Момчето пристъпи напред.
— Казвам се Джаксън — каза той. — И Дерик. И Финиъс, и да, дори Олаф. Но истинското ми име е Ник. Или Трип, за приятелите ми. Трип Максуел.
Емили примигна.
— Трип — прошепна тя. — О, господи.
Спенсър я погледна.
— Кой е Трип?
Брадичката на Емили трепереше.
— Айрис харесваше някакво момче на име Трип Максуел. Бил е пациент в Убежището.
— О, Айрис. — Ник завъртя очи. — Тя винаги си е падала по мен.
Стаята се завъртя пред очите на Хана. Той беше пациент в Убежището. Името му започваше с Н. Това беше приятелят на Али. Това бе човекът, за когото говореше Греъм. Той беше нападнал и Ноъл. Беше убил Гейл. Беше убил Кайла.
Той бе помощникът на А.
В гърдите й се надигна паника. Тя погледна през рамо. Намираха се само на няколко крачки от вратата — може би поне една щеше да успее да се измъкне навън. Тя сграбчи ръката на Спенсър и рязко я обърна. Емили и Ариа също се втурнаха към вратата. Хана направи една крачка към нея, после още една и протегна ръка към кръглата дръжка.
Но в този момент, сякаш от никъде се появи нечия фигура и застана на прага, препречвайки им пътя.
— Не толкова бързо — разнесе се леден глас.
Глас, който Хана веднага разпозна. Въздухът се изпълни с аромат на парфюм. Кръвта изстина във вените й. Ванилов парфюм.
Бавио и драматично Ник насочи фенерчето към нея. Белези покриваха шията и ръцете й. Тя все още имаше големи сини очи и сърцевидно лице, но в него проблясваше нещо сурово и зло. Тя беше по-слаба, по-източена, с много болнав вид. Очите й бяха студени и презрителни, без капчица радост. Хана си пое дълбоко дъх.
— Поздравления, кучки — прошепна Али и също извади пистолет. — Идвате с нас.
33.
Сладкият мирис на смъртта
Емили потрепери, когато почувства стоманения, убийствен поглед на Али върху себе си. Ето я най-после. Истинска. Жива. С болнав вид и твърде слаба, дънките висяха около бедрата й, ръцете й бяха като клечки за зъби, жилите и вените изпъкваха на шията й. Лицето й беше изцапано, косата й бе лишена от блясък и един от предните й зъби беше изгнил, разваляйки усмивката й. Сякаш някой беше драскал с химикал по Мона Лиза. Красиво момиче, най-красивото момиче, предизвикващо завистта на всички, обожавано от самата Емили. Сега се беше превърнала в почерняла руина. В извратена откачалка. После Емили се обърна към Ник. Дерик. В това нямаше никакъв смисъл. Емили не можеше да повярва, че това е любимият й довереник, момчето, което й беше помогнало да изкара онова безрадостно лято. Беше й предложил да я спаси от общежитието на Карълайн. Но сега той я гледаше студено, със зловеща, непозната усмивка на лицето. Тогава тя се сети още нещо: Дерик познаваше Гейл. Той беше работил като озеленител в дома й през онова същото лято. Затова Гейл се беше обърнала фамилиарно към него в нощта, когато я беше убил. Сигурно се беше зачудила какво търси точно Дерик на автомобилната алея към дома й.