Пистолетът проблесна в другия край на стаята. Емили не знаеше откъде се бе появила енергията й, но се хвърли към него и го сграбчи с двете си ръце. Беше по-тежък, отколкото бе очаквала, а металът беше доста студен.
— Я виж ти, кой бил толкова здрав.
Емили вдигна глава. Али я гледаше през стъклото на маската си.
— Махай се оттук. — Емили насочи пистолета към нея.
Али сви рамене и насочи своя пистолет към Емили.
— Стига, Ем — рече тя с мил, приглушен глас. След това свали маската си и се усмихна, показвайки ужасната дупка между зъбите си. Тя се отпусна на колене до Емили. — Не е нужно всичко да свършва така. Можем отново да бъдем приятелки, нали?
Емили усещаше топлия й, кисел дъх. Тя се отдръпна настрани; не искаше Али да я докосва. Погледна към лежащия на пода Ник. Той беше в безсъзнание. След това се обърна към приятелките си, които стояха в другия край на стаята. Те я гледаха със страх, но бяха ужасно замаяни, твърде слаби, за да помръднат.
— Ще пострадаш — предупреди Емили Али.
Али отново сложи маската на лицето си и завъртя очи.
— Не, няма, Ем. Знам какво изпитваш към мен. Знам, че не съм толкова красива като преди, но съм си все същата Али. Знам, че продължаваш да мислиш за мен. И аз мисля за теб. Особено след последния път, когато се видяхме. Когато ме пусна от онази къща точно преди да избухне. Така и не успях да ти благодаря за това.
Емили чувстваше голяма буца в гърлото си.
Тя стисна здраво пистолета на Ник и отблъсна Али от себе си.
— Стой далеч от мен.
Али падна по задник, развеселена.
— Нима малката пикла Емили вече не ме обича? — рече тя с престорен бебешки глас, приглушен от маската на лицето й.
Емили я погледна в очите.
— Никога не съм те обичала — изсъска тя.
Али замахна и й зашлеви плесница. Червени петна се появиха пред очите на Емили, лицето й пламна и тя залитна назад. Пистолетът изхвърча от ръцете й и отново се озова на пода. Емили посегна към него, но Али я хвана и я дръпна назад с изненадваща сила.
— Кажи, че не си спирала да мислиш за мен — изръмжа тя, опряла пистолета си в слепоочието на Емили. Маската й се беше разхлабила и висеше на врата й. Тя я притисна към устата си, ноздрите й пламтяха. — Кажи, че си готова да предадеш и най-добрите си приятелки, ако така ще можеш да ме върнеш.
Бузата на Емили пареше. Тя не можеше да произнесе и дума. Погледна отново към Спенсър, Ариа и Хана. Те бяха почти изпаднали в безсъзнание, кожата им беше посивяла, дишането бе накъсано. На лицата им бе изписано отчаяние — ясно бе, че искаха да помогнат на Емили, но просто не можеха. Пистолетът лежеше в ъгъла, далеч от тях.
— Кажи го! — настоя Али. — Кажи на приятелките си колко много искаш да живея. Кажи им, че си ги предала. Да видим тогава колко много ще те обичат.
— Тя вече ни го каза, Алисън — изрече Ариа със слаб глас. — Не ни интересува. Емили си остава наша приятелка.
Али притисна пистолета към плътта на Емили.
— Въпреки това го кажи.
— Остави ме на мира. — Устните на Емили трепереха. Макар да знаеше, че това е краят, макар че сигурно щеше да умре след няколко минути и Али отново щеше да избяга, тя не искаше това да са последните й думи. Емили не обичаше Алисън. В никакъв случай.
Разнесе се изщракване, когато Али вдигна предпазителя.
— Кажи го — изръмжа тя. — Кажи колко се вълнуваше, докато вие, момичета, ме търсехте. Кажи колко много искаше да ме намерите, за да можеш да ме целунеш отново.
— Престани! — изпищя Емили, свита на кълбо на земята.
Али притисна дулото на пистолета към слепоочието на Емили.
— Ами тогава кажи сбогом.
Емили започна да плаче. Всяко мускулче в тялото й трепереше. Тя огледа стаята, първо приятелките си, след това отпуснатото тяло на Ник, всички ужасни снимки на Али по стените и накрая самата Али.
— Мразя те — прошепна тя.
— Какво беше това? — изръмжа Али иззад маската си.
Емили се накани да го повтори, но от горния етаж се разнесоха тихи звуци. Али вирна глава и се ослуша. Емили направи същото. Звуците се усилваха. Приличаха на… полицейска сирена.
Али ахна и погледна към Емили.
— Ти ли повика ченгетата?
Емили се обърна към останалите. За тях ли идваха полицаите? Знаеха ли? Щяха ли да пристигнат навреме?
Но сирените все още бяха много далеч. Дори полицията да стигнеше до къщата, тя никога нямаше да открие мазето. По бузите на Емили потекоха сълзи. Помощта беше толкова близо… и въпреки това толкова далеч. Али отново щеше да спечели… този път завинаги.