Вратата отново се отвори и Ариа обърна глава, притеснена, че може да е някой любопитен репортер, който иска да задава въпроси. Но вместо това в стаята влезе Ноъл. Веднага, щом зърна Ариа, лицето му се сгърчи. Той изтича до леглото й. Байрън и Ила отстъпиха встрани, за да му направят място.
— З-здрасти — рече той с треперещ глас.
— Здравей — отвърна Ариа. Внезапно сънят нахлу в главата й. Как се гмурна под водата и не откри Ноъл никъде. Мисълта, че никога повече няма да може да го докосне. Тя протегна ръка и стисна неговата; той направи същото. След това се наведе напред и приближи лицето си до нейното. В първия момент Ариа си помисли, че ще я целуне — и наистина искаше да го направи.
Вместо това той се приближи до ухото й.
— Видя я, нали? — прошепна Ноъл.
Очите на Ариа се разшириха. Тя кимна, после погледна към вратата, през която бе излязла Фуджи.
— Но никой не ни вярва.
— Аз ти вярвам. Винаги съм ти вярвал.
Той се отдръпна назад и Ариа го погледна, изпитвайки едновременно шок и благодарност.
Благодаря ти, произнесе само с устни тя и очите й се напълниха със сълзи.
Но искаше да каже на Ноъл да забрави за Али. Искаше всички да забравят за нея. Съзнанието й се гмурна в едно тъмно, ужасно място. Няма да намерим и следа от нея, беше казала Фуджи. Внезапно Ариа осъзна, че наистина ще стане така. Никакви отпечатъци по пистолета, който бе държала. Никаква кръв по пода. Никакви руси косми по килима. Но не защото Али не е била там.
А защото тя беше по-умна от всички тях.
Една сестра надникна през вратата и погледна намръщено гостите.
— Добре, всички посетители вън — рече тя строго. — Момичетата имат нужда от почивка.
Ноъл потупа Ариа по ръката.
— Ще бъда отвън — каза той. Ариа кимна, след което изпрати с поглед останалите. Сестрата загаси лампата и за миг в стаята се възцари мълчание. След това Хана взе дистанционното и включи телевизора, който висете от тавана. Серийният убиец е задържан, гласеше заглавието на Си Ен Ен. Естествено, случилото се беше по всички новини.
Камерата показа външността на старата къща. Едно ченге бутна Ник на задната седалка; ръцете му бяха оковани с белезници на гърба. Чуваше се вой на линейки. Ариа се зачуди дали не е била в някоя от тях, изпаднала в безсъзнание.
— Мразя го — каза тихо Спенсър, когато на екрана се появи снимка на Ник.
Ариа кимна, без да каже нищо. Той напълно го заслужаваше. Но всъщност представляваше само половината проблем. Ако само ченгетата бяха успели да заловят и Али!
Полицейската кола се отдалечи, но камерите продължиха да предават още няколко мига полицейските действия на терена. Беше пълно с полицаи, криминалисти и кучета. Ариа се ослуша за познатия издайнически кикот, за нещо, което да докаже, че Али все още е там. Но не чу нищо. Разбира се, че нямаше да чуе.
— Ами сега какво? — попита тя, когато новините прекъснаха за реклами.
Спенсър въздъхна.
— Трудно е да се каже. Изгубихме всичко. Но е възможно сега да можем да правим всичко.
Всичко. Те се спогледаха, обмисляйки възможностите.
Хана погледна към телефона си, който все още беше пъхнат в джоба й.
— Все още очаквам всеки момент да изпиука.
— Че има ново съобщение — прошепна Спенсър.
Ариа също погледна телефона си, но не се появи никакво съобщение. Естествено, че нямаше да се появи. Али не беше толкова тъпа, че да го направи точно сега.
Ариа погледна нервно приятелките си.
— Смятате ли, че отново ще чуем за нея?
Хана поклати глава; на лицето й бе изписана решителност.
— Не. Всичко свърши.
— Определено — съгласи се Спенсър.
Но Ариа знаеше, че те не го вярваха наистина. Известно време Али щеше да стои настрани — може би доста дълго време. Но тя не бе напуснала окончателно живота им. Все още беше някъде там… а те все още бяха живи… и това означаваше, че работата й не е приключила. Доколкото я познаваха, тя щеше да спре едва след като получи онова, което иска. Щеше да спре едва, след като те бяха мъртви.
Въпросът беше само кога.
35.
Али в застой
Алисън тичаше ли тичаше, докато мускулите не я заболяха и дробовете не започнаха да парят. Колкото повече тичаше, толкова по-малко мислеше, а колкото по-малко мислеше, толкова по-малко й пукаше. И когато стигна до мястото, където искаше да отиде, тя вече беше взела решение. Нямаше друг начин. Беше се спасила.