Ариа отпи от кафето си.
— Ноъл каза, че чул мъжки глас, когато е бил нападат. Но това е всичко.
— Може би трябва да се върнем в Убежището — предложи Хана. — Да ги попитаме дали имат пациенти, чиито имена започват с Н.
Емили я погледна неуверено.
— Струва ми се рисковано.
Хана сбърчи вежди.
— Искаш да се откажеш?
— Може би трябва да направим точно това — обади се Спенсър. Предишната седмица, опитвайки се да заловят Али и нейния помощник, те бяха минали под прикритие; зарязаха мобилните си телефони, които А. беше хаквал десетки пъти и си купиха телефони за еднократно ползване. После се събраха в паник-стаята на една от къщите, които продаваше доведеният баща на Спенсър, и проведоха колективно обсъждане на тема „Кой е А.?“ Бяха съставили списък от хора, които може би помагаха на Али. Задраскваха с черта всички отхвърлени. Накрая остана само Ноъл… и те бяха решили, че вече са една крачка пред А., когато получиха есемес с прикачена снимка на техния списък със заподозрени. Спенсър нямаше представа как Али беше успяла да намери листа, който бе скрила под леглото си. В посланието пишеше: „Ноъл да е А.? Пак не!“
— Ами ченгетата? — Хана разпусна косата си и отново я върза на опашка. — Трябва ли да им предам бележката на Али от клиниката по изгаряния?
Спенсър се замисли. Ако покажеха бележката на ченгетата, Али и помощникът й можеха да се върнат за тях. Ако не го направеха, полицията можеше да ги обвини във възпрепятстване на правосъдието.
— Ами ако им я дадеш, но си премълчиш за А.? — предложи тя. — Бележката е подписана с името на Кайла, не с Алиното. Не е нужно полицаите да разбират, че двете са един и същ човек. Честно казано, дори ние не сме съвсем убедени в това.
— Така може и да се получи — промърмори Хана.
— А какво ще правим с новите телефони? — попита Ариа. — А. успя да хакне и тях. Ще ги задържим ли?
— Можем направо да си върнем старите телефони — предложи Емили. — Каквото и да правим, тя отново ни намира. Нека само не се обаждаме една на друга и не изпращаме есемеси, освен ако не е абсолютно наложително.
— Ако променяме ежедневно паролите на електронните ни пощи, тогава ще можем да ги използваме — каза Спенсър. — Но не трябва да обсъждаме нищо, свързано с Али или помощника й чрез имейли или есемеси.
— Ами ако получим нова бележка от А? — прошепна Хана. — Ще можем ли да говорим за нея?
Спенсър огледа стаята, почти изплашена от мисълта, че А. може да подслушва.
— Да — прошепна тя. — Може да използваме кодова дума, ако искаме да се срещнем и да поговорим за Али. Какво ще кажете за… — Погледът й попадна върху красивата фигура със сребриста коса на екрана на телевизора. — Андерсън Купър.
— Съгласна — рече Ариа.
Хана се наведе напред.
— Според вас какъв ще е следващият ход на А.?
Стомахът на Спенсър се преобърна. Колко пъти си бяха задавали точно този въпрос?
— Може да е всякакъв. А. продължава да ни следи. Трябва просто да си държим очите и ушите отворени.
Момчетата кимнаха; изглеждаха по-ужасени и от преди. Но повече нямаше какво да си кажат, затова Спенсър грабна чантата си, измъкна от нея ключовете и тръгна към асансьора, изпълнена с нетърпение да се прибере у дома и да си вземе един продължителен горещ душ.
Тя мина покрай кафенето и излезе навън, под ясното утринно небе. Улицата беше пълна с народ, включително група разнородни протестиращи, които носеха табели. „РОУЗУУД“, пишеше на някои от тях. „СЕРИЕН УБИЕЦ“, пишеше на друга с големи червени букви.
— Пазете децата си! — викаха протестиращите. Един от тях носеше суичър на „Роузууд Дей“.
Спенсър ги погледа известно време, изпълнена с противоречиви чувства. Струваше й се странно хората да се ангажират толкова страстно с нещо, което бе толкова пряко свързано с нея.
След това забеляза новинарския микробус, паркиран от другата страна на улицата, и репортерката, седнала на предната му седалка. Спенсър наведе глава и закрачи бързо към колата си, уплашена, че репортерката ще я разпознае.
— Спенсър?
Тя стисна зъби и се обърна — но това беше просто Чейс, новият й приятел, така да се каже. Той беше застанал под навеса на болницата, облечен в черен шушляк, със сива бейзболна шапка.
Спенсър се приближи неохотно до него и го придърпа на по-скрито място, близо до сервизния вход.
— Какво правиш тук? — попита го тя.
Чейс докосна осакатеното си ухо, резултат на нападението от преследвача му в пансиона.
— Нали трябваше да се срещнем днес? Навсякъде те търсих. Накрая майка ти ми каза къде се намираш.