Стомахът й се сви. Беше ли готова? Спенсър огледа паркинга. Той беше празен, но въпреки това тя имаше усещането, че я наблюдават. Погледна към гъстия шубрак в другия му край, след което се взря обезпокоена в заключения офис на предприемача, който се намираше от другата страна на улицата. Възможно ли бе някой да се крие вътре?
— Да — каза тя, слезе от колата и затръшна вратата зад себе си. Трябваше да го направи.
Небето имаше зловещ сивкав цвят, въздухът беше плътен и наситен с електричество. Зад гърба й се разнесе стържещ звук и косъмчетата на тила й настръхнаха.
— Чу ли това?
Чейс се спря и се ослуша.
— Не…
В този миг нещо изпърха в горичката край паркинга. Спенсър се взря напрегнато в петното между дърветата.
— Ехо-о? — извика тя с треперлив глас. Нищо.
Чейс преглътна звучно в зловещата тишина.
— Сигурно е бил заек. Или елен.
Спенсър кимна, треперейки. Мина на пръсти по пътечката, която водеше до къщата на ъгъла, и надникна през прозореца, но вътре беше твърде тъмно, за да разбере дали има нещо — или някой. Огледа входната врата. Не се виждаха одраскани места, отпечатъци от стъпки или изтривалка. Сложи си ръкавиците, които й беше дал Чейс — не искаха да оставят отпечатъци — и докосна дръжката на бравата колебливо, сякаш се страхуваше да не е свързана с бомба. Кожата й настръхна. Тя погледна през рамо към офиса на предприемача. Разнесе се тътен на гръмотевица. Вятърът се засили. Няколко дъждовни капки паднаха на главата й.
— Извинете ме?
Спенсър извика и рязко се обърна. По тротоара ги приближаваше мъж, който разхождаше кучето си. Той изглеждаше възрастен, леко прегърбен. Колито беше оплезило език. Спенсър не беше сигурна дали кучето е вързано с каишка или не.
Погледът на мъжа прескочи от Спенсър към Чейс.
— Какво правите? — попита рязко той.
Умът на Спенсър сякаш изключи.
— Ами, мислим, че една наша приятелка живее тук.
— Никой не живее тук — каза мъжът, поглеждайки към къщата. — Мястото е празно, още откакто го построиха.
Като че ли не лъжеше. Освен това като че ли нямаше никаква представа кои са те — беше просто един старец, който разхождаше кучето си.
— Виждали ли сте някой да влиза или да излиза оттук? — осмели се да попита тя. — Някога?
— Не, дори не съм виждал светната лампа — отвърна мъжът. — Но това е частна собственост. Трябва да си вървите. — Той ги изгледа отново и за момент Спенсър се зачуди дали не му е повярвала твърде бързо. Но след това мъжът подсвирна на кучето си и то се изправи. Докато минаваха покрай тях, кучето внезапно застина и обърна главата си към офиса на предприемача от другата страна на улицата. Спенсър усети как стомахът й се свива. Дали не беше доловило нечие присъствие? Но то се отдалечи с големи крачки и вдигна крак край едно снопче глухарчета. После мъжът и кучето си тръгнаха, оставяйки след себе си само звука на стъпки и дрънченето на верижка.
Спенсър изчака да се отдалечат достатъчно, преди да се обърне към Чейс.
— Това определено е къщата от снимката.
— Смяташ ли, че Али знае, че сме я открили? — прошепна Чейс с широко отворени очи. Внезапно по лицето му премина ужасено изражение. — Мислиш ли, че е възможно Али да е подхвърлила този клип? Може изобщо да не е идвала тук. Може би е искала да дойдем тук, за да ни нарани.
Спенсър не можеше да повярва, че тази мисъл не й е минала през ума. Тя се затича към портата, убедена, че нещо ужасно ще се случи. Не се случи нищо, но беше сигурна, че за части от секундата успя да чуе тихо кискане. Взря се напрегнато в дърветата, после погледна притеснено към офиса на предприемача, опитвайки с отчаяно да различи фигурата на Али през прозореца. Ами ако се намираше някъде наблизо? Ами ако бе разбрала какво са открили — и сега е разярена?
Спенсър хвана Чейс за ръката.
— Да се махаме оттук — каза бързо тя, повличайки го към колата. Надяваше се, че с идването си тук не са направили ужасна грешка.
3.
Хана губи контрол
Час по-късно Хана Мерин и приятелят й Майк Монтгомъри седяха в приуса на Хана, попаднали в задръстване по пътя от болницата към Роузууд. Майк въртеше копчето на радиото, избирайки първо станция, по която въртяха рап, а след това се прехвърли на спортна станция. Той въздъхна и погледна през прозореца, като изглеждаше толкова изтощен, колкото се чувстваше и Хана. Предишната нощ беше останал до късно в болницата, отчасти заради Ноъл, отчасти заради нея. Хана дори не беше сигурна кога точно си е тръгнал, но беше някъде след полунощ, и се беше появил отново на сутринта, малко след като Ноъл се беше събудил.