— Разбирам защо не си ми казала нищо — рече тихо той. — Но аз мога да помогна. Имам предвид, че ако Ноъл наистина си пада толкова по нея, както вие смятате, може без да искам да съм научил нещо от него. — Той се намръщи. — Не мога да повярвам, че ти причини това. За мен той вече не съществува.
Ариа потрепна. Тя изпитваше благодарност към брат си за лоялността му, но не се беше замисляла, че постъпките на Ноъл ще се отразят и на отношенията му с останалите.
— Виж какво, стой настрани от това. Ако наистина става дума за Али, няма как да знаем на какво е способна.
Майк сбърчи вежди.
— Не се страхувам от Али. Дай я насам.
В различна ситуация Ариа сигурно щеше да се разсмее. Поведението на Майк й напомняше на детските им години, когато ходеха на външния басейн в Холис. Майк, тогава на пет години, заставаше на високата дъска за скачане с ръце на хълбоците си, и обявяваше на света, че нищо не може да го уплаши. Но всъщност така и не скочи от дъската. Слизаше си по стълбичката и твърдеше, че не искал да се измокри и да съсипе новия си бански.
Ариа се загледа в косачката, която обикаляше по футболното игрище. Обикновено ароматът на прясно окосена трева й действаше ободряващо, но не и днес.
— Знаеш ли какво искам всъщност? Да избягам. Да потъна в пълна анонимност.
— Наистина ли смяташ, че Али ще ти позволи да го направиш?
— Не. Освен това всички в тая глупава страна знаят коя съм. — Ариа погледна към паркинга точно когато микробуса на „Канал 4“ спря там. Може би точно в тази секунда към нея беше насочена камера.
Майк пъхна ръце в джобовете си.
— Но хората в другите страни сигурно не знаят.
— И какво от това?
Сините му очи срещнаха нейните.
— Виж какво, не казвам, че трябва да заминеш. Но когато снощи влязох в стаята ти, видях брошурата на бюрото ти. Онази за Амстердам.
На Ариа й трябваха няколко секунди, за да се досети за какво говори той. Сякаш бяха минали векове от получаването на писмото, в което й съобщаваха, че е сред финалистите за арт-стипендията в Амстердам. Тогава го беше отписала, защото не искаше да се отделя от Ноъл.
— Не знам — промърмори тя. — И без това сигурно няма да я спечеля. А и точно сега пътуването ми се струва малко страшничко.
Майк изсумтя.
— Каза момичето, което си умира да се върне в Европа. Звучи страхотно и ти го знаеш много добре. Или пък просто гледам егоистично на нещата. Но на Алисън ще й е доста трудно да лети чак до Холандия, за да те хване. Там ще си на по-безопасно място.
Нима, помисли си Ариа. Предишното лято Али я беше последвала чак до Исландия. Но въпреки това се замисли за миг. Това щеше да е страхотно бягство — не само от А. и помощника му, а и от неуморната преса и всичко, което непрекъснато й напомняше за Ноъл. Ако Ариа си спомняше правилно, обучението включваше и работа на ротационен принцип с прочути художници. Щеше да посещава студията им и изложбите, и щеше да има време да създава свое собствено изкуство. Беше ходила в Амстердам само веднъж, за няколко дни, но не беше забравила тесните улички, спокойните хора, огромния парк в края на града. Всъщност й се беше сторил като рай.
Тя придърпа Майк към себе си и бурно го прегърна.
— Добре. Ще опитам.
Майк се намръщи, сякаш разкъсван от противоречия.
— Ако те приемат, вземи и мен. Обзалагам се, че амстердамската марихуана е много по-добра от колорадската.
Ариа разроши косата му. Откакто Колорадо легализира марихуаната, Майк беше като омагьосан от този щат.
— Обещавам, че поне ще те поканя на гости — подразни го тя. След това се шмугна покрай него и влезе в журналистическия хамбар, където имаше по-добро покритие на телефона. Очакваше я едно важно обаждане.
* * *
Няколко часа по-късно Ариа слезе от влака в Хенли, градче с двайсетина километра по-близо до Филаделфия, прочуто с колежа си по свободни изкуства и ежегодния кинофестивал. Тя сви вдясно след старата железария на главната улица и тръгна по пътя покрай болницата, който водеше до сградата на колежа „Хенли“. Подминаваха я забързани студенти, стиснали в ръце учебници и айпади. Под едно дърво се беше събрала група деца. Край близкото павилионче за кафе дългокосо момче подрънкваше на китара песен на Бийтълс.
Вълнението на Ариа нарастваше. Когато се обади от училище на майка си, Ила й даде номера на американския офис на студентската програма. Оттам й казаха, че днес е предпоследният ден за интервюта и жената, с която трябва да разговаря, някоя си Агата Янсен от Катедрата по германски езици, има свободно време днес следобед. Това си беше чист късмет.