Той се прокашля и прехвърли на следващата снимка. На нея високо русокосо момиче стоеше в ъгъла на дневната, вперило поглед във входната врата. Това беше Спенсър.
— Това е невъзможно — изписка тя. — Някой ме е фотошопнал!
Господин Пенитисъл наведе глава.
— И кой би го направил?
— Сигурно онзи, който наистина е съсипал къщата. — Спенсър се отпусна на дивана във всекидневната. И това, разбира се, беше Али или нейният помощник. Но защо? За да изпратят ясно послание, че винаги са знаели за какво са разговаряли момичетата в паник-стаята? За да й създадат неприятности? Тя отново се замисли за присъствието, което бе усетила, когато двамата с Чейс отидоха в новия квартал. Може би Али знаеше, че са били там.
Тя подаде телефона на господин Пенитисъл.
— Знам как изглежда всичко. Но не бях аз. Честно. Обадете се в полицията. Кажете им да проверят за отпечатъци върху натрошените неща.
— Няма да е необходимо — отвърна навъсено господин Пенитисъл.
— Моля ви! — рече Спенсър. Трябваше да го направят — може би щяха да се появят отпечатъците на Али.
Госпожа Хейстингс притисна длан към челото си.
— Спенсър, трябва ли да ти уговорим нова среща с доктор Евънс?
— Не! — ахна Спенсър. Двете с Мелиса бяха посетили психоложката доктор Евънс предишната година и макар че консултацията сигурно щеше да й се отрази добре, тя не искаше да ходи там и да бъде принудена да лъже за по-голямата част от живота си. — Не съм потрошила аз къщата, но ще я почистя, ако това ще ви направи щастливи — рече тя със слаб глас.
— Почистването е едно добро начало — рече твърдо господин Пенитисъл.
Чук.
Главите на всички се обърнаха в посока към звука. Зад закритите с пердета прозорци се размърдаха две сенки. Госпожа Хейстингс се втурна към вратата с изкривено от гняв лице.
— Ще удуша проклетите репортери.
— Има ли някой вътре? — разнесе се сериозен дълбок глас. — Ние сме полицаи.
Госпожа Хейстингс замръзна на мястото си. Спенсър се втренчи в господин Пенитисъл.
— Не каза ли, че няма да се обаждаш в полицията? — прошепна тя.
Господин Пенитисъл примигна.
— Не съм звънял.
Той мина покрай майката на Спенсър и предпазливо отвори вратата. Двама униформени полицаи стояха на прага.
— Аз съм полицай Гейтс — каза по-високият от тях, показвайки значката си. Спенсър го разпозна — това бе същият човек, който й бе задавал въпроси за Ноъл в болницата. Стомахът й се сви.
Полицай Гейтс посочи човека, който седеше до него.
— Това е партньорът ми, полицай Мълвейни. Трябва да отведем Спенсър в участъка, за да й зададем няколко въпроса за престъплението, което разследваме.
Те погледнаха към Спенсър. Тя отстъпи назад към дивана. Бяха ли дошли, защото знаеха, че ги е излъгала?
— Какво престъпление? — Госпожа Хейстингс стоеше до масата, стиснала в ръката си голямата нефритова мечешка статуя, която тя и бащата на Спенсър бяха купили преди години в Япония.
Полицай Мълвейни, който имаше стоманеносиви очи и тънки устни, пъхна значката в джоба си.
— Получихме анонимно обаждане, че миналото лято госпожица Хейстингс е натопила друго момиче за притежание на наркотици.
Ушите на Спенсър зазвъняха. Какво?
Госпожа Хейстингс избухна в смях.
— Дъщеря ми не взема наркотици. И миналото лято тя беше в Университета на Пенсилвания за една изключително интензивна програма за университетска подготовка.
Високото ченге се подсмихна.
— Престъплението е било извършено в кампуса на Пен.
На бузата на госпожа Хейстингс потрепна нерв. Тя погледна към Спенсър, която гледаше замаяно. Анонимно обаждане. Притежание на наркотици.
Али.
Изражението й сигурно я беше издало, защото лицето на госпожа Хейстингс посърна.
— Спенсър?
В гърлото на Спенсър сякаш бе заседнала буца с размерите на хокейна шайба. Единствената картина, която се въртеше в главата й, беше от онази вечер, няколко седмици след началото на курса. Спенсър и приятелката й Келси Пиърс седяха на леглата си в стаята на общежитието, опитвайки се да запомнят огромно количество информация, когато на вратата изведнъж се почука.
— О, слава Богу! — възкликна Спенсър, скачайки от леглото.
На прага стоеше Финиъс ОКонъл, друг участник в подготвителния курс — и техен пласьор. Тя прегърна силно кльощавото му тяло, разрошвайки подстриганата му в стил емо-рок коса и игриво мушна с пръст опърпано изглеждащата му тениска на Деф Лепард, която сигурно струваше поне осемдесет долара в „Сакс“. След това каза с нервен глас:
— Добре, давай ги насам.