Госпожа Фийлдс раздаде чиниите. След това Емили зърна нещо през прозореца. Черният джип беше спрял до тротоара. На предната седалка седеше Кларънс и четеше вестник. Край него мина една кола, той свали вестника и не отмести поглед от нея, докато не зави зад ъгъла.
Никой от семейството на Емили не го забеляза. Накрая щеше да им направи впечатление — Емили трябваше да каже на Кларънс да паркира на някое по-скрито място. Но засега тя беше благодарна за присъствието му. Стой надалеч, казваше то на Али, която сигурно наблюдаваше отнякъде. Отсега нататък нямаш работа при нея.
Това също й се струваше като стъпка в правилната посока.
10.
Нов ден
Когато полицейската кола стигна до дома на Ариа, косачите тъкмо привършваха работата си. Двете мускулести момчета натовариха косачките си на закаченото за колата им ремарке. Те й махнаха за поздрав, сякаш това, че Ариа слиза от полицейска кола във вторник вечер е нещо напълно нормално.
— Искате ли да ви придружим до вратата, госпожице Монтгомъри? — попита ченгето, което я беше докарало, като се оглеждаше предпазливо наляво и надясно.
— Няма нужда — отвърна Ариа.
— Добре, ако имате нужда от нещо, просто сигнализирайте на Бъз. — Той посочи минивана, който беше паркиран на улицата. Макар на бронята му да беше лепнат стикер с надпис „МОЕТО ДЕТЕ Е ОТЛИЧНИК“ и на антената стърчаха чифт ушички на Мики Маус, на шофьорското място седеше мускулест мъж със слънчеви очила, който приличаше на дубльор на Скалата.
— Ясно. — Ариа се усмихна и весело тръгна през ливадата.
— Ариа? — Ила беше застанала на верандата. Носеше жълтата туника със зигзагообразни шарки от времето й в арт училището, а посребрялата й черна коса беше прибрана на кок. На лицето й беше изписано ужасено изражение. — Защо те докара полицейска кола? — попита тя, без да сваля поглед от колата, която се отдалечаваше по улицата.
— А, това ли. — Ариа махна с ръка. — Няма проблем. Не съм загазила.
Ила примигна.
— Днес е интервюто ти, нали? Да не се е случило нещо в университета?
— Хей, тук мирише много вкусно! — извика Ариа, докато влизаше в антрето, с надеждата да смени темата. — Да не си пекла хляб?
Ила затвори вратата.
— Ариа, кажи ми какво става. Веднага.
Ариа въздъхна.
— Дълга история, но не съм загазила. Наистина. И отидох на интервюто, но… се провалих.
Ила вирна брадичката си.
— Какво се случи?
Ариа сви рамене.
— Не бях техният тип. — Тя седна на дивана. — А толкова ми се искаше да замина.
Ила седна до нея и взе в скута си Поло, котката на семейството.
— И защо точно толкова ти се ходеше?
Ариа погледна майка си.
— Защото искам да се занимавам с изкуство. Защото искам да се срещам с невероятни хора и да работя по страхотни проекти. Защото…
Ила сложи ръка върху коляното на Ариа.
— Но не можеш ли да правиш тези неща и в Ню Йорк? Филаделфия? Дори в Роузууд? Защо ти трябва да ходиш чак до Холандия?
Ариа погледна към пронизващите сини очи на Ила и въпросителното й изражение.
— Да не би да има нещо общо с Ноъл? — продължи Ила. — Майк ми каза, че сте скъсали. Че Ноъл те е излъгал.
Устните на Ариа потрепнаха. Казано по този начин прозвуча толкова… грубо. Ужасно. Но пък донякъде си беше истина. Дори Ноъл да не беше направил нищо с Али, пак беше излъгал.
Тя затвори очи, мислейки си за Ноъл. По някое време, между отиването й в полицията и освобождаването й, той й беше изпратил есемес „Как си?“. Тя се съмняваше, че Ноъл има някаква представа какво й се случва; това беше чисто съвпадение. Докато се прибираше у дома, тя му беше написала отговор.
Но не го беше изпратила. Трябваше да продължи напред, нали? Тя погледна към другия край на стаята, където върху масичка бяха подредени семейните снимки. Ила отдавна беше махнала онези, на които имаше и Байрън, затова сега повечето бяха на Ариа и Майк и една на старата прабаба на Ариа, Хилда.
— Как се почувства, когато разбра, че татко се среща с Мередит? — попита тя.
Ила изстена и се облегна назад върху възглавничките.
— Ужасно. И аз исках да избягам. Но не го направих.
— Разбира се, че не си. Ти имаше мен и Майк.
— Ти също имаш мен и Майк — рече твърдо Ила. — Както и баща ти и Лола. Все още имаме нужда от теб. — Тя се прокашля. — Чувам и разни други неща, скъпа. — Тя взе ръцете на Ариа в своите. — Нали не смяташ… да се нараниш?
Очите й бяха пълни със сълзи. Гласът й прозвуча толкова нежно. Ариа отпусна рамене, изпълнена с ненавист към глупавите слухове за самоубийство.